— Здравейте, докторе.
— Все се надявах, че сте запомнила името ми и ще ме наречете Колин. — Усмивката му отново проблясна и той отпусна ръката й. — Срещали сме се няколко пъти на различни празненства, но предполагам, че жена с вашата професия и при това съпруга на Рурк, ежедневно се среща с много хора и едва ли ще сте запомнила точно мен.
— Прав сте, но вас не съм забравила. — Беше го познала от пръв поглед — подобно лице трудно можеше да се заличи от паметта й. Скулите му бяха изпъкнали, брадичката квадратна, челото високо. Но най-поразяващ беше контрастът между бледозлатистата му кожа, бялата коса и черните вежди. — Благодаря, че се съгласихте да разговаряте с мен.
— Дори ми е много приятно. — Той й направи знак да седне на креслото. — Надявам се, че не сте дошла при мен като при лекар. Не сте болна, нали?
— Не. Тук съм по служба. — Ив предпочиташе да остане права, но все пак се отпусна в креслото. — Разследвам обстоятелствата около смъртта на един бездомник. Рано тази сутрин е бил убит от човек, който очевидно е отличен хирург.
Кагни свъси вежди и поклати глава.
— Не разбирам…
— Сърцето му е било извадено, а свидетел съобщи, че единият от заподозрените е носел „бяла чанта с плискаща се в нея течност“. Предполагам, че става дума за контейнер за пренасяне на органи.
— Господи! — Той скръсти ръце на скута си. Изглеждаше едновременно объркан и много загрижен. — Онова, което ми съобщихте, е ужасно, но все пак не разбирам… Нима искате да кажете, че сърцето на този човек е било отстранено по оперативен път и е било пренесено, бог знае къде?
— Точно така. Бил е упоен и убит в собственото си „жилище“. Свидетелят е видял там да влизат двама души — единият със сигурност е носел лекарска чанта, а другият — контейнера. Повтарям, че операцията е била извършена от опитен хирург. Кръвотечението е било спряно с… клампи, както ги наричате вие, разрезът е прецизен. Това не е работа на аматьор.
— Но защо? Защо? — промърмори Кагни. — От години не съм чувал за кражба на органи и то толкова необикновена. Казвате, че убитият е бил бездомник. Установихте ли какво е било здравословното му състояние преди да умре.
— Съдебният лекар твърди, че само след няколко месеца е щял да умре в съня си. Сърцето му е било увредено.
Лекарят тежко въздъхна и се облегна на канапето.
— Навярно всеки ден виждате какво може да причини един човек на свой събрат, лейтенант. Случвало ми се е да закърпвам хора, които са били зверски намушкани с нож или почти нарязани на парчета. С вас донякъде сме свикнали с кървавите гледки. Професиите ни го изискват. Но въпреки това насилието продължава да ме изумява, да ме кара да изпитвам дълбоко разочарование от човешкия род. Хората непрекъснато измислят нови начини да убиват събратята си.
— Винаги ще бъде така — съгласи се Ив. — Но интуицията ми подсказва, че смъртта на този човек не е случайна. Убийците са взели онова, което им е било необходимо. Докторе, длъжна съм да ви попитам къде бяхте между един и три сутринта?
Кагни примигна и зяпна от изумление, сетне се овладя и бавно заговори.
— Ясно. Бях си вкъщи, по-точно в леглото със съпругата ми. Но няма как да го докажа. — Спокойно се втренчи в Ив и с леден тон попита: — Трябва ли да потърся адвокат?
— Както желаете — равнодушно каза тя. — Мисля, че засега не ви е необходим. Налага се да поговоря и със съпругата ви.
Лекарят ядно стисна устни и кимна.
— Знаете, че при изпълнението на служебния ни дълг често се сблъскваме с неприятни задължения… като моето в момента. Трябва ми списък на най-добрите хирурзи в града, особено онези, които се занимават с трансплантация на органи.
Той стана, отиде до прозореца и заяви:
— Лекарите не се клеветят взаимно. Ние сме горди и лоялни хора.
— Ченгетата също се подкрепят взаимно. А когато някое се провини, вината му пада върху всички ни. Мога да получа списъка чрез други източници — добави Ив и стана. — Все пак ще ви бъда благодарна за помощта. Един човек е бил убит. Някой е решил да отнеме живота му. Не мога да се примиря с това, доктор Кагни.
Той тежко въздъхна и раменете му потрепнаха, после заговори без да се обръща:
— До довечера ще имате списъка, лейтенант.
— Благодаря ви.
Докато паркираше колата в гаража на полицейското управление, Ив си спомни за шоколадчето, което й беше дал Рурк. Изяде го по пътя към канцеларията си; дъвчеше машинално, защото мислите й бяха заети с Кагни.
Лицето му навярно вдъхваше на пациентите доверие, но и малко страх. Положително те смятаха всяка негова дума за закон. Тя възнамеряваше да получи пълна информация за него; докторът изглеждаше на около седемдесет, което означаваше, че е практикувал през по-голямата част от живота си.