— Истината е, че Бауърс опетни доброто ми име. Много добре знаеш, че хората предпочитат да вярват на клеветите: това най-вече се отнася за служителите от инспектората. Освен това трябваше да си губя времето, за да отговоря на идиотското й оплакване, вместо да събирам информация за хирурзите от списъка на Кагни. Тази жена изобщо не се интересува от разследването на случая, а иска да ми отмъсти, задето й направих забележка и я изпратих да ни вземе по чаша кафе. Според мен мястото й не е в полицията.
— Мисля, че този път е загазила, защото се е опитала да хвърли кал по теб, без да предполага, че си една от най-принципните служители, с блестяща репутация. — Рурк се поусмихна като видя как съпругата му се намръщи и неловко се размърда на стола.
— И все пак ми се иска да й смачкам физиономията.
— Естествено. Точно затова те обожавам. — Той взе ръката й и нежно я целуна, което накара Ив колебливо да се усмихне. — Е, ще отидеш ли да я пребиеш? Ще ти бъда секундант.
Този път тя избухна в смях.
— Май изгаряш от желание да наблюдаваш как се бият жени. Питам се защо това доставя удоволствие на „силния“ пол.
В тъмносините очи на Рурк заиграха дяволити пламъчета. Отпи от виното си и промълви:
— Защото се надяваме, че по време на схватката дамите взаимно ще разкъсат дрехите си.
— Поне си откровен. — Тя с изненада забеляза, че чинията й е празна — неусетно беше изяла закуската си. „Все пак бракът има известно предимство — помисли си. — Умопомрачителен секс, топла храна и съпруг, с когото да споделиш проблемите си.“ — Благодаря ти за всичко. Честно казано, чувствам се по-добре.
Хрумна й, че след като Рурк е приготвил закуската, редно е тя да измие чиниите. Напъха ги в съдомиялната и реши, че си е свършила работата.
Рурк усмихнат я наблюдаваше — съпругата му не беше поставила чиниите където трябва и беше пропуснала да нареди на машината да се включи. Ив не беше идеалната домакиня, слава богу, че Съмърсет се грижеше за всичко.
— Да отидем в кабинета ми. Искам да ти покажа нещо.
Тя моментално се наежи и присви очи.
— След като на Коледа ме обсипа с подаръци, не искам да ми купуваш нищо повече.
— Знаеш, че ми доставя удоволствие — заяви той и тръгна към асансьора, като хвана под ръка съпругата си. Прокара пръст по ръкава на великолепния пуловер, който й беше подарил, и добави: — На теб всичко ти стои прекрасно. Но този път ще те изненадам с нещо друго.
— Предстои ми много работа. Достатъчно време загубих, докато се занимавах с глупости.
— Нима да се любиш със съпруга си е глупаво?
Тя промърмори нещо, сетне рязко вдигна глава, тъй като асансьорът превключи от вертикално на хоризонтално движение.
— Надявам се, че не си замислил някое пътешествие. Действително нямам време за губене, особено след принудителната отпуска заради… травмата, която претърпях есента.
Рурк инстинктивно я притисна към гърдите си. Не му се искаше да си спомня, че само преди няколко месеца любимата му жена за малко щеше да загине.
— Не, не е пътешествие — отвърна, макар наистина да планираше да прекарат няколко дни на някой тропически остров. Беше забелязал, че слънцето и океанът действаха благотворно на Ив.
— Хайде, изплюй камъчето. Трябва да поработя още един-два часа.
Когато влязоха в кабинета му, той небрежно подхвърли:
— Първо ще изпием по чаша кафе.
Ив едва сдържа гнева си: все пак Рурк й беше помогнал — със съчувствие бе изслушал оплакванията й и дори беше предложил да й стане секундант.
Стисна зъби, за да не изкрещи и мълчаливо му поднесе кафето.
Той разсеяно кимна, цялото му внимание беше насочено към клавиатурата. Компютърът можеше да се задейства и с устна команда, но Рурк предпочиташе да борави по друг начин с любимите си „играчки“. Беше изключително сръчен. „Та нали някога е бил обикновен уличен крадец“ — помисли си тя, после й хрумна, че съпругът й, който се беше настанил зад подковообразното си бюро и се взираше в мониторите, приличаше на капитан на космически кораб.
Кабинетът беше обзаведен луксозно; Рурк разполагаше не само със свръхмодерен компютър, но и с лазерни факсове и друга съобщителна техника.
Най-странното беше, че той винаги изглеждаше изискан, независимо дали се намираше в елегантната си кантора или на някоя воняща уличка.
Често, когато го наблюдаваше да работи, Ив се питаше възможно ли е този изключително красив мъж да й принадлежи. Чувстваше, че е готова да му прости всичко, затова се стараеше да прикрива емоциите си.
— Може би ще поискаш и десерт? — попита го с леден тон.
— Да, но по-късно. — Втренчено я изгледа и кимна към отсрещната стена. — Погледни мониторите.