Но дори красотата на Ив да й беше спечелила възхищението на униформените, те мигом застанаха мирно, защото знаеха, че тя беше едно от най-добрите ченгета в Ню Йорк. От онези, мислеше си Пийбоди, с които без колебание ще атакуват престъпниците, и които защитават живите и отмъщават заради убитите. „Лейтенантът изобщо не си поплюва“ — каза си по-младата жена, когато се доближи достатъчно, за да чуе края на „лекцията“.
— Да обобщим казаното досега — с леден тон произнесе Ив. — Обаждате се в отдела, измъквате ме от леглото преди изгрев слънце, а когато пристигам, откривам, че не сте отцепили района на местопрестъплението и не сте подготвили рапорта си. Не ме зяпайте като кретени — остава само да засмучете палците си! Нали сте полицаи — действайте като служители на закона!
— Слушам, лейтенант — с треперещ глас произнесе по-младият униформен. Беше почти юноша и Ив очевидно го беше съжалила, в противен случай на двамата нямаше да им се размине толкова лесно. Другият полицай беше жена и по всичко личеше, че не е начинаеща. Ив гневно я изгледа, при което жената през зъби процеди:
— Слушам, лейтенант. — Тонът й беше толкова пренебрежителен, че Ив наклони глава.
— Притеснява ли ви нещо, полицай… Бауърс?
— Не, лейтенант.
Лицето й беше като издялано от черешово дърво, върху него се открояваха бледосините й очи. Черната й коса под фуражката беше късно подстригана. Едно копче на куртката й липсваше, обувките й бяха в печално състояние и очевидно никога не бяха виждали боя. Ив можеше да й направи забележка за неугледния вид, но реши да не се заяжда — прибирането на мъртъвците от нюйоркските улици едва ли беше професия, подтикваща една жена да се грижи за външния си вид.
— Радвам се. — Тя кимна, но погледът й предупреждаваше униформената да не злоупотребява с търпението й. После извърна очи към младичкия полицай и внезапно й дожаля за него. Младежът беше блед като платно и целият трепереше — по всичко личеше, че наскоро е завършил полицейската академия.
— Полицай Трухарт, сътрудничката ми ще ви покаже как се отцепва района на местопрестъплението. Постарайте се да запомните всичко.
— Слушам, лейтенант.
— Пийбоди! — Още не беше изрекла името й, а нейната сътрудничка вече й подаваше чантичката с най-необходимите принадлежности. — И тъй, какво сте открили, Бауърс?
— Бездомник. Бял, от мъжки пол. Подвизавал се е под името Снукс. Това е „квартирата“ му.
Тя посочи към огромния кашон, който беше умело изрисуван със звезди и цветя, а върху него вместо покрив се мъдреше продупченият капак от уред за рециклиране на сметта. На входа беше окачено одеяло, проядено от молци, а над него висеше табелка с лаконичен надпис: „Снукс“.
— Той вътре ли е?
— Да. Задължени сме да надничаме в бърлогите им и да прибираме мъртъвците. Този тук напълно се е вдървил — добави Бауърс и след миг Ив осъзна, че полицайката се опитва да се пошегува.
— Познах по миризмата — промърмори Ив — беше се приближила и вятърът не успяваше да прогони вонята.
— Аз също. Тези хора винаги смърдят на пот и на какво ли не още, но мъртвецът има особена миризма.
Ив също познаваше тази сладникава и някак лепкава воня. А тук, сред зловонието на урина и гноясала плът, се долавяше миризмата на смърт, примесена с друга, по-остра — миризмата на кръв.
— Намушкали са го с нож, а? — Тя с въздишка извади флакона с безцветна течност, с която щеше да напръска ръцете си, за да не оставя отпечатъци. — Питам се защо. Тези бездомници не притежават нищо, което би могло да съблазни крадците.
За пръв път Бауърс се поусмихна, но очите й останаха студени, в тях се четеше горчивина.
— Но все пак този е бил ограбен. — Тя отстъпи назад с доволно изражение. Надяваше се, че тази нафукана лейтенантка ще запее друга песен като види какво има зад прокъсаното одеяло.
— Обадихте ли се на полицейския лекар? — попита Ив, докато пръскаше със спрея дланите си и подметките си.
— Като полицай, пристигнал първи на местопрестъплението, имам право на избор — заяви Бауърс и тържествуващо изгледа Ив. — Реших да оставя служителите на отдел „Убийства“ да действат по свое усмотрение.
— Престани да увърташ и кажи дали човекът е мъртъв! — извика Ив, чието търпение се беше изчерпало. Пристъпи към „колибата“, наведе се и повдигна одеялото.
Както винаги изпита ужас от гледката, въпреки че не припадна, както се беше надявала полицайката. Беше виждала прекалено много мъртъвци, но така и не беше свикнала с мисълта, че хората могат най-хладнокръвно да избиват събратята си. Неизменно изпитваше към мъртъвците съчувствие, което жената до нея никога нямаше да усети или да проумее.