— Не си струва труда, освен това се надявам никога повече да не я видим.
— Научих още, че никога не се е омъжвала. Трийсет и петгодишна е, родителите й живеят в Куинс, има двама братя и една сестра. — Пийбоди изключи компютъра и добави: — Позволете да споделя собственото си мнение — надявам се повече да не се срещаме с нея, защото ви мисли злото.
Ив леко се усмихна.
— Сигурно не й е лесно. Имаш ли представа защо ме мрази?
— Абсолютно никаква — може би ви завижда и копнее да бъде на вашето място… в служебен и личен план. — Пийбоди сви рамене, чувстваше странно безпокойство. — Съветвам ви да бъдете нащрек — тази жена изглежда способна да ви нападне в гръб.
— Съмнявам се, че често ще се срещам с нея… Храни се по-бързо. Иска ми се да разбера дали бездомникът знае нещо.
Реши да разпита Дългуча в специалното помещение — понякога строгата обстановка развързваше езиците на свидетелите. Когато доведоха бездомника, тя забеляза, че вече е изтрезнял, благодарение на специалните таблетки, но целият трепереше и очите му изплашено се стрелкаха към двете жени и младия полицай.
Беше преминал през дезинфекционната камера и сега от него се носеше цитрусов аромат, който не успяваше да прикрие вонята, лъхаща от него.
Беше типичен алкохолик, чиито пороци бяха унищожили голяма част от мозъчните му клетки.
Ив му подаде чаша с вода — знаеше, че хората ожадняват след престоя в камерата.
— На колко години си, Дългуч?
— Хабер си нямам… може би съм на петдесет.
Изглеждаше като болнав осемдесетгодишен човек, но може би не лъжеше за възрастта си.
— Имаш ли си име?
Човекът сви рамене. Бяха го накарали да хвърли парцаливите си одежди и да облече пижама, която беше сивкава като лицето му.
— Не знам. Викат ми Дългуча.
— Добре. Нали познаваш полицай Трухарт?
— Да! Да! — Внезапно съсухреното му лице се озари от усмивка, невинна като усмивката на дете. — Здрасти! Ти беше оня, дето ми даде няколко кредитни жетона и ми рече да изям поне една чиния супа.
Трухарт се изчерви като рак и неловко запристъпва от крак на крак.
— Навярно вместо супа си купил бутилка с алкохол.
— Хич не знам. — Усмивката му помръкна, когато неспокойните му очи отново се втренчиха в Ив. — Ти пък коя си? Защо съм тук? Не съм направил нищо лошо. Трябва да се върна в къщата си преди да са ме обрали.
— Ще се погрижим никой да не пипа вещите ти. Казвам се Далас. — Стараеше се да говори тихо и да смекчи изражението си, за да не го изплаши. — Трябва да си поговорим. Гладен ли си?
— Де да знам… Май ми се яде.
— Ще ти донесат топла храна, след като отговориш на въпросите ми. Ще включа записващото устройство, за да не пропуснем важна подробност.
— Не съм направил нищо!
— Разбира се, че не си — отговори тя и нареди на устройството да се включи, после задиктува: — Разпит на свидетеля, известен с прякора Дългуча, относно случай №28913-Х. — Разпитът се провежда от лейтенант Ив Далас. Присъстват Дилия Пийбоди и… — Тя въпросително погледна младежа, който побърза да отговори:
— Името ми е Трой.
— … и Трой Трухарт — продължи Ив, като едва сдържаше усмивката си. Сетне отново насочи вниманието си към жалкия бездомник. — Свидетелят не е заподозрян в извършване на престъпление. Високо оценяваме съгласието му да ни сътрудничи… Разбра ли всичко това, Дългуч?
— Да… Какво да разбера?
Тя не се разгневи, но за миг се изплаши, че неприятната Бауърс е имала право като казваше, че този алкохолик е безполезен свидетел.
— Намираш се в полицията, но не си загазил. Благодаря ти, задето се съгласи да си поговорим… Разбрах, че снощи си преместил „жилището“ си.
Човекът навлажни с език напуканите си устни и отпи от чашата.
— Хич не знам.
— До вчера си живеел точно до Снукс. Познаваш Снукс, нали?
— Може би. — Ръката му затрепери и водата се изплиска върху масата. — Той е оня, дето рисува картините. Дадох му малко хероин, а Снукс ми подари нарисувано дърво. Прави и много красиви цветя.
— Видях ги. Наистина са много красиви. Приятел ли ти беше?
— Да. — Сълзи рукнаха от зачервените му очи. — Може би. Не знам.
— Направили са му нещо лошо. Знаеш ли кой го е сторил?
Бездомникът рязко повдигна едното си рамо и трескаво се заоглежда. Сълзите още се стичаха по страните му, ала погледът му беше на обезумял човек.
— Защо сте ме довели тук? Не обичам да ме затварят. Искам си нещата. Сто на сто ще ми ги задигнат.
— Видя ли кой го е наранил?
— Ще ми дадете ли тези дрехи? — Той наклони глава и заопипва ръкава на пижамата.
— Да, можеш да ги задържиш. — Ив присви очи и подчинявайки се на инстинкта си, реши да блъфира.