— Жестока смърт — промълви тя. — Бауърс беше некадърно ченге, но не заслужаваше да умре по този начин.
— Всички колеги са потресени.
— За съжаление нямаме никакво време. По-късно ще се свържем с Бакстър, дано да се съгласи да ни помогне. Разпитите са насрочени за след по-малко от час, трябва да се подготвя.
— Лейтенант… искам да ви предупредя… чух да споменават името ви…
— Какво?
— Ами… — По-младата жена раздразнено въздъхна, когато видеотелефонът иззвъня. На екрана се появи лицето на Уитни.
— Лейтенант, незабавно ела в кабинета ми!
— Сър, подготвям се да разпитам…
— Веднага! — прекъсна я той.
— Само това ми липсваше! Пийбоди, прегледай материалите, които току-що получих, направи разпечатка. Ще я прегледам, докато пътуваме към „Дрейк“.
— Лейтенант…
— Ще ми разкажеш клюките, когато имаме повече време. — Побърза да излезе, мисълта й беше заета с предстоящите разпити. Дано да я допуснеха в изследователския отдел на „Дрейк“. Може би щеше да получи отговор на въпросите, които я вълнуваха. Например какво правеха с органите, които се отстраняваха по време на операциите. Дали просто ги изхвърляха или пък експериментираха с тях?
Този „колекционер“ имаше някаква цел. Ако тя успееше да докаже, че действията му по някакъв начин са свързани със законни медицински изследвания, това щеше да улесни работата й.
Някой спонсорираше тези изследвания, следователно трябваше да накара Макнаб да провери откъде идваха парите.
Влезе в кабинета на Уитни и стомахът й отново се сви, като видя, че освен командира там я очакват Уебстър и началникът на полицията Тибъл.
— Затвори вратата, лейтенант — нареди Уитни. Ив си помисли, че той изглежда като болен, после Тибъл пристъпи към нея.
Беше внушителен мъж, не знаеше какво е умора и бе прочут с честността си. Погледът му не издаваше какво чувства в момента.
— Лейтенант, длъжен съм да ви уведомя, че можете да отговаряте само в присъствието на адвоката ви.
— Не ви разбирам, сър. — Тя погледна към Уебстър, сетне отново извърна очи към Тибъл. — Ако членовете на дисциплинарната комисия имат допълнителни въпроси, ще им отговоря без… защитник. Гледах телевизионното интервю, в което към мен бяха отправени обвинения от личен и професионален характер. Уверявам ви, че са безпочвени. Сигурна съм, че вътрешното разследване ще докаже невинността ми.
— Далас… — започна Уебстър, но млъкна когато Тибъл гневно го изгледа.
— Лейтенант, навярно знаете, че полицай Елън Бауърс е била убита.
— Да, сър. Току-що то научих от сътрудничката ми.
— Ще ни кажете ли къде бяхте снощи между осемнайсет и трийсет и деветнайсет часа?
Ив беше в полицията от единайсет години, но никога не й бяха нанасяли толкова изненадващ удар. Разтрепери се, устата й пресъхна, чу собственото си задъхано дишане.
— Сър, това означава ли, че съм заподозряна в убийството на полицай Бауърс?
Той продължаваше невъзмутимо да я наблюдава. Погледът му не издаваше мислите му. „Има очи на ченге“ — помисли си Ив и внезапно я обзе паника.
— Искаме да ни съобщите къде сте била през този половин час.
— Между осемнайсет и трийсет и деветнайсет пътувах с колата си към дома си. Мисля, че напуснах управлението в осемнайсет и десет.
Тибъл безмълвно се приближи до прозореца и застана с гръб към присъстващите.
Ив почувства как страхът забиваше нокти в стомаха й.
— Сър, Бауърс ми създаваше неприятности, но се постарах да действам според правилника и по установения ред.
— Това е документирано, лейтенант — каза Тибъл, без да се обръща. Нервно стискаше юмруци зад гърба си. — Необходимо е да спазваме процедурата. В момента сте заподозряна в убийството на полицай Бауърс. Уверен съм, че скоро невинността ви ще бъде доказана.
— Значи ще докажете, че не съм пребила до смърт своя колежка? Че не съм пренебрегнала идеалите си, на които съм посветила работата си? Но защо да го правя? — Паниката й нарастваше, обля я ледена пот. — Може би защото тази нещастница се опита да ме очерни пред колегите и зрителите от цялата страна? За бога, всеки който я погледнеше, щеше да разбере, че е умопобъркана.
— Далас, изслушай ме. — Уебстър пристъпи към нея. — Прегледахме видеозаписа и се убедихме, че си я заплашвала с физическа саморазправа. Обади се на адвоката ти.
— Не ме учи какво да правя! — тросна му се тя. — Единствената ми вина е, че съм изпълнявала дълга си. — Опита се да преодолее паниката, която сякаш се беше превърнала в хищно зверче с остри зъби. — Искаш ли да ме разпиташ? Да вървим, готова съм.