Четиринайсета глава
Рурк стоеше пред вратата и чакаше Ив да се върне у дома. Пийбоди му беше съобщила за случилото се по време на сложните преговори, които той водеше със собствениците на фармацевтична компания от Таурус II. Възнамеряваше да я купи, да преоборудва цеховете й и да я присъедини към своята компания, която работеше на Таурус I.
Щом чу съобщението на Пийбоди, той незабавно прекъсна преговорите. Най-силно беше поразен от сълзите на иначе невъзмутимата сътрудничка на Ив. Завладян бе от една мисъл — да се прибере у дома и да посрещне съпругата си.
Видя таксито, което приближаваше по алеята, и гневът му се разпали. Онези подлеци й бяха отнели дори колата.
Искаше му се да изтича надолу по стъпалата, да грабне Ив в прегръдките си и да я отнесе някъде, където тя ще забрави неописуемата си болка.
Ала сега тя се нуждаеше от подкрепата му, не биваше да се поддава на гневния си изблик.
Бавно слезе по стъпалата, в този момент Ив слезе от таксито. Беше мъртвешки бледа, очите й бяха помътнели, изглеждаше много млада и безпомощна. Сякаш с отнемането на оръжието и значката й бяха отнели и силите й.
Тя се страхуваше, че не ще може да проговори. Гърлото й беше свито, крайниците й бяха изтръпнали. Чувстваше се… мъртва.
— Взеха значката ми. — Внезапно осъзна какво се беше случило и действителността сякаш й зашлеви плесница. Сърцето й се сви от мъка, парещи сълзи бликнаха от очите й.
— Знам. — Той я прегърна и я притисна към себе си като ранена птица. — Съжалявам, скъпа…
— Какво ще правя? Какво ще правя? — разплакано повтаряше Ив и дори не усети кога съпругът й я внесе в къщата и се изкачи по стълбите. — О, Господи, взеха значката ми!
— Всичко ще се оправи. Обещавам, че скоро ще ти я върнат — шепнеше й Рурк. Сетне седна, сложи я на коленете си и я прегърна още по-силно, опитвайки се да спре треперенето й. — Дръж се за мен, скъпа.
— Не ме оставяй сама.
— Няма, миличка, тук съм, до теб.
Ив дълго рида и Рурк се изплаши да не би да й прилошее. После риданията й постепенно секнаха и тя се отпусна в ръцете му като механична кукла със скъсана пружина. Той приготви успокояваща нервите напитка и занесе съпругата си в леглото. Ив, която в друг случай отчаяно щеше да се съпротивлява, безропотно изпи сънотворното. Рурк я съблече, сякаш тя беше дете, капнало от игра.
— Отново ме превърнаха в нищожество — прошепна ладата жена.
Той се втренчи в бледото й лице, в безжизнените й очи.
— Не е вярно, Ив.
— Нищожество. — Тя обърна глава, затвори очи и се изплъзна от действителността.
Отново беше беззащитно дете, статистическа единица в сложната социална система. Напразно се опитваше да заспи в болничното отделение, където вонеше на разлагаща се плът и на приближаваща се смърт. Някой плачеше, разнасяха се стенания, дочуваше се монотонното бръмчене на медицинската апаратура и тихото скърцане на гумени подметки върху протрития линолеум.
Болката се мъчеше да вземе надмощие над лекарствата, които вкарваха във вените й чрез система. Напомняше й буреносен облак, от който така й не рукваше дъжд.
Беше осемгодишна… поне така й бяха казали. И беше наранена душевно и физически.
Полицаите и социалните работници, от които беше научена да се страхува, и задаваха безкрайни въпроси. Но в съзнанието й звучеше гласът на баща й: „Ще те хвърлят в някоя дупка, момиченце. В дълбока, тъмна дупка.“
От време на време тя се събуждаше и едва сподавяше писъците си, когато чуваше пиянския му говор.
Всеки ден до леглото й спираше лекарят с лошите очи и с грубите ръце. Очевидно беше много зает, малката долавяше резкия му тон, с който той се обръщаше към сестрите. Този човек мразеше да си губи времето с невръстните бедняци, които се лекуваха в болницата.
Значката… На ревера му май имаше златна значка, която проблясваше на светлината.
Малката си спомняше змиите, които обвиваха жезъла; понякога сънуваше, че зъбите им се забиват в плътта й и руква кръв.
Лекарят често й причиняваше болка, тъй като винаги бързаше и небрежно вършеше работата си. Ала момиченцето не се оплакваше. Знаеше, че ако запротестира, той щеше да я нарани още повече.
Очите му бяха жестоки като змийските очи.
Полицаите все я питаха къде са родителите й. Те седяха до леглото й и бяха по-търпеливи от лекаря. От време на време й подаряваха шоколадче, защото им беше мъчно за детето с безжизнените очи, което почти не говореше и никога не се усмихваше. Един от тях дори й донесе плюшено кученце. Откраднаха играчката още същия ден, но малката не можеше да забрави колко мека беше козината на кученцето, както и съчувствения поглед на полицая.