— Защо не взе и обувките му? Вече е бил мъртъв, а обувките си ги биваше.
— Никога не бих откраднал от Снукс — с достойнство заяви човекът. — Нищо, че беше умрял. Човек не трябва да краде от приятелите си, нали така? Защо мислите, че са му направили това? — Той се приведе, изглеждаше искрено озадачен. — Защо му бяха пробили тая голяма дупка?
— Нямам представа. — Ив също се приведе към него, сякаш водеха задушевен разговор. — И аз си задавам същия въпрос. Може би някой му е имал зъб.
— На Снукс ли? Как не — той на мравката път правеше. Обаче ние сме от хората, дето не си пъхат носа в чуждите работи. Вярно е, че просим, ако скапаните квартални полицаи не се заядат с нас. Нали се сещате, че нямаме специални разрешителни за просия, ама изкарваме по някоя пара, стига ченгетата да не ни попречат. Понякога Снукс успяваше да продаде книжните си цветя, тогава си купуваше пиячка и не пречим на никого. Защо им е притрябвало да му правят такава голяма дупка?
— Защото са били лоши хора. А ти видя ли ги снощи?
— Де да знам. Не знам какво съм видял. Хей, приятел! — Той отново лъчезарно се усмихна на Трухарт. — Ще ми дадеш ли още малко мангизи… да си взема чиния супа.
Младият полицай крадешком погледна към Ив, която кимна.
— Разбира се, Дългуч. Преди да си тръгнеш ще ти дам пари, но първо трябва да си поговориш с лейтенанта.
— Ти харесваше стария Снукс, нали?
— Разбира се. — Трухарт се усмихна и взимайки пример от Ив, също реши да блъфира. — Снукс рисуваше много хубаво. Веднъж ми подари хартиено цвете.
— Подаряваше ги само на хора, които му бяха симпатични. Каза ми, че те харесва, ама не можеше да понася оная жена. Очите й бяха зли. Все ми се струваше, че ще ми избие зъбите, ако й падна в ръцете. — Той закима, сякаш главата му беше на пружина. — А ти защо все ходиш заедно с нея?
— Тя не е тук — меко каза младежът. — Лейтенант Далас говори с теб, а нейните очи не са зли, нали?
Дългуча сбърчи чело и огледа Ив.
— Май не са. Обаче са очи на ченге. На ченге, ченге, ченге. — Той се изкиска, отпи глътка вода и стрелна с очи Пийбоди. — И тази е ченге, ченге, ченге. — Произнасяше думата напевно, сякаш тананикаше.
— Много ми е мъчно за стария Снукс — продължи Трухарт. — Обзалагам се, че би пожелал да разкажеш на лейтенанта какво се е случило, защото двамата бяхте приятели.
Бездомникът се почеса по главата.
— Сигурен ли си?
— Да. Предлагам да й обясниш какво си видял снощи.
— Правичката да си кажа, не знам точно какво стана. — Дългуча сведе глава и леко заудря с юмруци по масата. — Дойдоха едни хора. Друг път не се е случвало да идват хора през нощта. Бяха с голяма черна кола. Много голяма, честна дума… цялата лъщеше в тъмното. Хората не говореха нищо…
Ив направи знак на Трухарт, че тя ще продължи разпита.
— Колко души бяха?
— Двама. Носеха дълги черни палта и маски, та се виждаха само очите им. Викам си: „Хей, да не би да е Халоуин?“ — Дългуча избухна в смях, сетне продължи: — Знам, че не е, обаче тия двамата носеха маски и чанти, като да бяха деца, които обикалят къщите и искат да ги черпят със сладкиши.
— Можеш ли да опишеш чантите им?
— Едната беше голяма, черна и лъскава. А другият човек носеше нещо бяло, в което се плискаше вода, когато той вървеше. Вмъкнаха се право в колибата на Снукс, като че ги беше поканил. После не чух нищо повече, само вятъра. Сигурно съм заспал.
— Онези хора видяха ли те?
— Хабер си нямам. Спомням си, че носеха топли палта и обувки, а колата беше много голяма. Хич не приличаха на хора, дето ще пробият дупка в гърдите на Снукс. — Той се приведе към Ив, грозноватото му лице беше изкривено от мъка, очите му отново се насълзиха. — Ама ако мислите, че са виновни, опитайте се да ги хванете, или помолете този младеж, щото той беше приятел на Снукс.
Бездомникът се разрида, а Ив хвана ръката му, без да се погнуси от гнойните му рани.
— Не плачи. Не си виновен ти за случилото се, а онези хора. Разкажи ми още какво видя.
— Не знам. — От очите му продължаваха да се стичат сълзи. — После май съм заспал, а като се събудих и погледнах навън, колата вече я нямаше. Всъщност се чудя дали изобщо я е имало. Вече се беше съмнало, затуй отидох при Снукс. Рекох си, че сигурно той ще знае дали е идвала голяма и черна кола. Обаче като влязох, веднага видях дупката в гърдите му и кръвта. Устата и очите му бяха отворени. „Майчице — викам си, — тия хора ще направят същото и с мен. По-добре е да се чупя!“ Веднага си вдигнах чукалата, после изкърках каквото беше останало от плячката и пак заспах. Не можех да помогна на стария Снукс.
— Сега му помагаш. — Ив се облегна назад. — Искам да поговорим още малко за двамината с дългите палта и маските.