— Питам се колко репортери са поискали да им дам интервю — кисело отбеляза Ив.
Мейвис само изсумтя и се приближи до автоготвача, за да поръча закуска. Беше обещала на Рурк да накара Ив да се храни.
— Знам как да се спасявам от досадните журналисти. Искаш ли сладолед?
— Не съм гладна.
— Сладоледът не е храна. Боже мой, има и шоколадови сладки. Това вече е върхът!
— Мейвис…
— Ти ме обгради с грижи, когато бях в беда — промълви певицата. — Не ме карай да се чувствам излишна.
Думите й оказаха желаното въздействие. Ив погледна към леглото, искаше й се отново да потърси забрава в съня. Преодоля изкушението, въздъхна и попита:
— Какъв е сладоледът?
През целия ден се чувстваше като човек, който се движи сред гъста мъгла. Не й се влизаше нито в нейния кабинет, нито в този на Рурк. Към обяд заяви, че я боли глава и се „скри“ за няколко часа в спалнята. Отказа да разговаря с когото и да било от хората, които я търсеха по видеотелефона, както и да обсъди с Рурк положението. Накрая се затвори в библиотеката под предлог, че щяла да потърси нещо за четене.
Включи монитора, за да заблуди Рурк, ако му хрумнеше да я наблюдава, спусна завесите, нареди на осветлението да се изключи, отпусна се на канапето и заспа.
В съня си видя змии, оплетени около златен жезъл, от който капеше кръв. А кървавите капки се стичаха върху хартиени цветя, поставени в кафява бутилка.
Някой извика за помощ — гласът беше на изнемощял старец.
Ив пристъпи към мястото, откъдето идваше гласът. Озова се сред ослепително бяло, покрито със сняг поле; бурният вятър брулеше лицето й и отнасяше звука. Тя се затича, подметките й се пързаляха, дъхът й излизаше на облачета… но въпреки усилията си не виждаше нищо освен безкрайната бяла шир.
— Мръсно ченге — изсъска някой в ухото й, после дочу шепот на друг глас: — Какво си намислило, момиченце?
Сърцето й се вледени от страх.
— На кого е притрябвало да изтръгва сърцето му?
На този въпрос тя още нямаше отговор.
Внезапно съзря осъдените и обречените — бяха замръзнали в снега, телата им бяха сгърчени, а лицата им изкривени в кошмарни мъртвешки гримаси. Изцъклените им очи се взираха в нея, сякаш й задаваха същия въпрос.
Внезапно някъде зад нея се разнесе шум от пропукващ се лед. Някой се изтръгваше от ледената прегръдка и издаваше странни звуци, напомнящи тих смях.
Ив се озова сред болничен коридор с боядисани в бяло стени, напомнящ тунел, който сякаш нямаше край. Дочу стъпките на чудовището зад себе си, стъпалата му тихо шляпаха върху плочките. Кръвта нахлу в главата й и почти я оглуши. Тя се обърна, за да окаже съпротива и машинално посегна към оръжието си. Но палката я нямаше.
Какво си намислило, момиченце?
От гърлото й се изтръгна стон, ужасът я погълна. Олюлявайки се, тя хукна да бяга, дъхът свистеше в гърдите й. Долавяше дъха на човека, който я преследваше — вонеше на уиски.
Ненадейно тунелът се раздели. Ив спря, страхът я правеше нерешителна. Накъде да завие — наляво или надясно? Стъпките се приближаваха, тя едва сподави писъка си, лицето й беше обляно от пот. В далечината съзря бледа светлинка и някакъв неподвижен силует.
Затича към светлината като мислено призоваваше за помощ.
Когато достигна края на тунела, се озова върху маса, върху която беше просната самата тя. Лицето й беше мъртвешко бледо, очите й бяха затворени, а на мястото на сърцето й зееше кървава рана.
Събуди се и усети, че трепери. Повдигаше й се. Въпреки че краката й се подкосяваха, успя да стане и да се добере до асансьора. Облегна се на стената, докато кабината се спускаше надолу. Струваше й се, че ако остане още миг в къщата, ще се задуши. Щом излезе в градината, леденият вятър я прониза и лицето й поруменя.
Остана навън близо час. Крачеше в студа и се опитваше да прогони спомена от кошмарния сън. Постепенно престана да трепери и с изненада установи, че някакъв въображаем глас гневно й нашепваше: „Вземи се в ръце, Далас. В момента си направо жалка. Къде изчезна волята ти?“
„Остави ме на спокойствие“ — отчаяно си помисли тя. Все пак беше човек като всички други, който можеше да прояви моментна слабост, да се поддаде на отчаянието. Единственото й желание беше да я оставят сама, защото никой не знаеше и не разбираше чувствата й.
„Въпреки че си загубила смелостта си, разумът ти още е непокътнат — обади се гласът. — Помисли как можеш да разрешиш проблема.“
— Уморих се от размишления — промълви тя и спря сред локва от разтопен сняг. — Няма за какво да мисля, не мога да сторя нищо.