— Не мога… не искам… — Ив едва си поемаше дъх. — Нямам представа как да гледам бебе…
— В момента разполагаш с много свободно време. Тъкмо ще научиш всичко необходимо за бебетата и малките деца. От теб ще излезе прекрасна майка. Очаквам да имаме много дечица.
— Господи! — прошепна тя и усети, че се вледенява. — Сигурно се шегуваш…
— Не съвсем. — Рурк се изправи и застана пред нея. — Искам да имам голямо семейство. Не настоявам да родиш след година, но копнея за наши деца, за децата, които ще ми родиш. Искам и отново да бъдеш любящата ми съпруга.
— Частна охранителна дейност… бебета. — Очите й отново се наляха със сълзи. — Виждаш, че съм смазана и искаш да ме довършиш.
— Разочарова ме, скъпа — заяви той с леден тон и сълзите й мигновено пресъхнаха.
— Какво искаш да кажеш?
— Очаквах съвсем друго от теб. През последните трийсет часа само хленчиш и се самосъжаляваш. Какво смяташ да постигнеш?
— Смятах, че ще ме разбереш — изплака тя и сърцето му се сви от съжаление. — Че ще ме подкрепиш.
— Не мога да подкрепя човек, който се крие и мисли само за себе си. — Той отново отпи от брендито си. — Омръзна ми да гледам как се самосъжаляваш.
Отвращението, което долови в гласа му, и леденият му поглед напълно я сразиха.
— Тогава ме остави на мира! — изкрещя тя и запрати чашата на пода. — Нямаш представа как се чувствам!
— Права си — промълви Рурк. Радваше се, че най-сетне е предизвикал гнева й. — Защо не ми обясниш?
— Аз съм ченге и не мога да бъда нищо друго. Скъсах се да уча в академията, защото това беше единственият начин да постигна нещо в живота. Да престана да бъда момиченцето без име, поредната жертва на обществената система. И успях! Когато станах ченге, осъзнах, че миналото вече няма значение, че мога да го забравя. — Рязко обърна гръб на Рурк, защото не искаше да види сълзите й. Ала този път плачеше от гняв. — Миналото не можеше да ми попречи. Като ченге имах власт над системата, която ме беше използвала през целия ми живот. Като служителка на полицията отново повярвах в нея, реших, че ще мога да помогна на обществото. Че ще мога да защитавам безпомощните.
— А защо престана?
— Защото ме накараха! — Тя се извърна и стисна юмруци. — Цели единайсет години трупах опит и неуморно работих, надявайки се да променя нещо. Труповете, локвите кръв и ужасите завинаги са се запечатали в паметта ми. В съня си виждам лицата на мъртъвците… ала нищо не беше в състояние да ме спре, защото вярвах в онова, което правех. Защото отмъщавах заради тях. Повярвай, че мога да преодолея всичко, което се е случило с мен, дори онова, което не си спомням.
Рурк кимна с престорено безразличие.
— Тогава се съпротивлявай — рано или късно ще постигнеш целта си.
— Безпомощна съм! По дяволите, нима не разбираш? Когато взеха значката ми, отнеха моята самоличност.
— Лъжеш се — взели са само символа на властта ти, но не могат да те променят, да те превърнат в друг човек. Ако искаш да получиш значката си, престани да хленчиш и се постарай да си я върнеш. — Той пристъпи до нея и сложи ръце на раменете й.
Ив рязко се отдръпна.
— Благодаря за моралната подкрепа — подхвърли с леден тон и излезе от спалнята. Тичешком прекоси многобройните коридори и се озова в гимнастическия салон, сетне захвърли халата и облече трико. Активира дроида и тъй като кръвта й кипеше от гняв, го преби до смърт.
Докато я наблюдаваше на монитора, Рурк продължи да отпива от брендито си. Доволно се усмихна, като си представи, че навярно Ив мислено се сражава с него.
— Давай, скъпа — промърмори. — Смачкай ми физиономията. — Потръпна, когато тя заби коляното си между краката на дроида и си представи болката, която щеше да изпита, ако беше на неговото място. — Трябваше да го очаквам — добави, после реши, че трябва да купи нов дроид — този вече беше напълно негоден.
„Има прогрес“ — помисли си той, наблюдавайки как Ив съблече трикото, напоено с пот, и се отправи към басейна. В този момент дочу гласа на Съмърсет.
— Извини ме за безпокойството, но е дошъл някакъв си детектив Бакстър. Иска да разговаря с лейтенант Далас.
— Кажи му, че тя не желае да го приеме. Не, почакай. — Рурк реши да смени тактиката, чувстваше се уморен от бездействието. — Покани го, ще го приема в кабинета си. Имам да предам нещо на шефовете на нюйоркската полиция.
Бакстър се опитваше да прикрие изумлението си от разкошната обстановка. Беше в отвратително настроение и нервите му бяха изопнати след като беше преодолял тълпата репортери пред вратите на имението. Някои дори се бяха осмелили да удрят с юмруци по предното стъкло на колата му. Напоследък хората сякаш бяха изгубили уважение към полицията.