— Аз съм главен директор на нашия клон, господине — заяви той, когато вратата се затвори, — но не определям цялостната политика на банката. В края на краищата намираме се на Миконос.
— През който минават много пари — добави Джоел. — На кой от двамата смятахте, че ще се спра?
— На нито единия — отговори Ласкарис и поклати глава. — Точно както и стана. В противен случай трябваше да сте глупак, а не ми се виждате такъв. Освен че съм главен директор, имам и много точен усет за хората.
— Затова ли ви избраха за посредник?
— Не, причината е друга. Аз съм приятел на тукашния съдружник на господин Холидей. Името му е Бийл. Доктор Едуард Бийл… Виждате, че всичко е наред.
— Доктор ли? — попита Конвърс, като се пресегна към писалището и прибра паспорта и писмото. — Значи е лекар?
— Не, не е доктор по медицина — обясни Ласкарис. — Той е учен, пенсиониран професор по история от САЩ. Има прилична пенсия и преди няколко месеца се премести тук от Родос. Много интересен човек, изключително ерудиран. Аз се грижа за финансовите му въпроси, с които не може да се справя сам. — Банкерът отново се усмихна и сви рамене.
— Радвам се, че е такъв човек — отбеляза Джоел. — Имаме да говорим за много неща.
— Е, това не е моя работа, господине. Да се заемем ли с разпределението на сумата? Как и къде искате да я получите?
— Голямата част да е в брой. В Женева си купих пояс за пари със сензорно устройство. Батериите му имат гаранция една година. Ако ми го свалят насила, започва да вие сирена, която спуква тъпанчетата. Искам ги в американска валута — както тези, които ще взема, така и другите.
— Тези пояси вършат работа, но не и ако сте в безсъзнание. Или ако няма кой да чуе сирената. Да ви предложа ли пътнически чекове?
— Вероятно ще сте прав, но предпочитам в брой. Може да се наложи да не оставям подписа си тук и там.
— Както желаете. В какви деноминации да са тези, които ще вземете със себе си? — попита Ласкарис с насочен към тефтера молив. — И къде бихте желали да преведем остатъка?
— Възможно ли е — бавно заговори Конвърс — да открия сметки не на мое име, но само аз да имам достъп до тях?
— Разбира се, господине. Честно казано, това е честа практика на Миконос, както и на Крит, Родос, в Атина, Истанбул и голяма част от Европа. Телеграфически се изпраща вашето описание заедно с образци от почерка ви и друго име или цифри. Един мой познат използваше детски стихчета. След това се сравняват. Разбира се, трябва да използвате банка със съответна апаратура.
— Разбира се. Назовете ми няколко такива.
— Къде?
— В Лондон, Париж, Бон, може би и в Тел Авив — отвърна Джоел, като си припомни думите на Холидей.
— В Бон е най-трудно, там са толкова неповратливи. Един грешен апостроф, и веднага викат полиция. В Тел Авив е просто, парите се въртят безкрайно в спирала като Кнесета им. Лондон и Париж са стандартни и лакомията им е всепоглъщаща. Ще ви искат огромни такси за преводи в други банки, защото знаят, че няма да вдигнете шум около тайните си сметки. Напълно почтено, користолюбиво кожодерство.
— Май знаете всичко за банките?
— Имам опит, господине. Е, как ще разпределим сумата?
— Искам сто хиляди за себе си в банкноти не по-големи от петстотин долара. Можете да разделите остатъка и да ми обясните как да тегля парите, ако имам нужда.
— Не е никак трудно. Трябва да започнем да пишем имена, цифри или детски стихчета.
— Цифри — отсече Конвърс. — Аз съм адвокат. Имената и детските стихчета са категории, за които не искам да мисля в момента.
— Както желаете — заяви гъркът и посегна към тефтера. — Това е телефонът на доктор Бийл. Като свършим, ще можете да му се обадите. А може и да не му се обаждате. Това не е моя работа.
Доктор Едуард Бийл, жител на Миконос, говореше по телефона бавно, с премерени думи. Обмислена реч на учен. Нищо не биваше да става прибързано, всичко трябваше да се обмисли.
— На около седем километра от пристанището има един плаж с повече скали, отколкото пясък, който нощем е пуст. Отидете пеша до него. Тръгнете по крайбрежния път в западна посока, докато видите светлините на няколко шамандури. Застанете до водата. Аз ще ви намеря.
Нощните облаци се носеха по небето, гонени от високия вятър. Луната често надничаше зад тях и спорадично осветяваше пустия малък плаж, където беше срещата. Далече навътре в морето червените лампички на четири шамандури подскачаха по вълните. Джоел се изкатери на скалите и се спусна по мекия пясък към водата. Запали цигара, защото реши, че пламъчето ще оповести присъствието му. Така и стана. След няколко секунди от мрака зад него се чу глас, но поздравът беше съвсем необичаен за възрастен, уважаван учен.