Беше ред на Джоел да замълчи и да разгледа стареца на нощната светлина.
— Никога не съм чувал за вас — най-сетне проговори той. — Защо?
— Не познавате и имената в долната част на страницата, нали? „Кои са тези американци? Имената не ми говорят нищо.“ Това бяха думите ви, господин Конвърс.
— Те не са били произведени в генералски чин съвсем млади за изключителни заслуги, не са герои от войната.
— Не е вярно, някои от тях бяха герои — прекъсна го Бийл, — и то в няколко войни. И те са имали своите звездни мигове, но след това са били забравени и са били единствените хора, които са помнели тези мигове и са търсели утеха в тях. Непрекъснато.
— Говорите, сякаш ги оправдавате.
— Разбира се, че ги оправдавам! Да не мислите, че не им съчувствам? На личности като Хаим Абрамс, Бертолдие, дори Лайфхелм? Ние ги призоваваме, когато барикадите са завзети, възхваляваме ги за дела, които са отвъд нашите възможности…
— Това не се отнася до вас. Вие самият сте ги вършил.
— Прав сте и точно затова ги разбирам. Когато барикадите се възстановят, ние ги обричаме на забрава. Нещо повече, принуждаваме ги да наблюдават как неумели цивилни поемат лостовете на властта и с помощта на лукавите си думи поставят експлозивите, които отново ще ги разрушат. А когато рухнат, призоваваме командирите си.
— Исусе, на чия страна сте?
Бийл стисна очи и напомни на Джоел за начина, по който и той затваряше своите, когато го налягаха някои спомени.
— На вашата, нещастнико — тихо изрече ученият. — Защото знам на какво са способни. Не се отричам от нито една своя дума. В историята досега не е имало време като днешното. Много по-добре е уплашени цивилни да продължават да дърдорят и да търсят начини, отколкото един от нас… извинете, един от тях…
Откъм морето полъхна вятър, пясъкът се завихри около краката им.
— Онзи човек — каза Конвърс, — който ви е успокоил, че мрежата ще се погрижи за вас. Защо го е направил?
— Смяташе, че могат да ме използват. Беше фронтови командир в Корея със сходни на моите възгледи. Дойде при мен на острова, не знам защо, може да е бил на почивка, може и да е искал специално да ме посети. Намери ме на пристанището. Тъкмо се канех да изляза с лодката в открито море, и той внезапно изникна — висок, с изправена стойка в светлината на утринното слънце. „Трябва да поговорим“, заяви със същата настойчивост, с която говорехме на бойното поле. Поканих го на борда и бавно отплавахме извън залива. На няколко километра от брега той ми представи своята кауза, тяхната кауза. Каузата на Делавейн.
— И какво стана после?
Ученият направи пауза от две секунди и простичко отговори:
— Убих го. С ножа, с който кормех рибата. Изхвърлих тялото му при стадо акули отвъд рифовете на Стефанос.
Смаяният Джоел се втренчи в стареца — неравномерната лунна светлина сякаш подчертаваше силата на това зловещо признание.
— Просто така?
— Бях научен на това, господин Конвърс. Нима не бях Червената лисица от Инчон? Никога не съм се колебал да завзема някоя територия или да унищожа противник.
— Вие го убихте?
— Това беше наложително решение, а не безсмислено отнемане на човешки живот. Беше дошъл да ме вербува, а отговорът ми се отразяваше в очите, в мълчаливата ми ярост. Той го забеляза и аз разбрах това. Не можеше да си позволи да ме остави жив след всичко, което ми каза. Един от нас трябваше да умре и аз просто реагирах по-бързо от него. Вие сте адвокат, всеки ден се сблъсквате с алтернативи. Какъв избор имах?
Джоел поклати глава, но не в отговор, а от изумление.
— Как ви откри Холидей?
— Открихме се взаимно. Никога не сме се срещали, не сме разговаряли, но имаме общ приятел.
— В Сан Франциско?
— Често ходи там.
— Кой е той.
— Съжалявам, но отказвам да обсъждам тази тема.
— Защо? Защо е тази тайнственост?
— Той предпочита така. При съществуващите обстоятелства, смятам, че е прав.
— По каква логика? Обяснете ми логиката във всичко това! Холидей се свързва с някакъв човек в Сан Франциско, който случайно се познава с вас, бивш генерал, намиращ се на някакъв гръцки остров, отдалечен на хиляди километри, който случайно е бил потърсен от човек на Делавейн. Съвпадението е неоспоримо, но логиката липсва!
— Не си блъскайте повече главата. Приемете нещата, каквито са.
— Вие бихте ли го направили на мое място?
— Като имам предвид обстоятелствата — да. Не разбирате ли, че нямате избор?