— Първите жертви, над триста мъже, жени и деца, са били разкъсани от ръчни гранати. Такава смърт не е приятна, но раните са много по-страшни — гранатите късат цели части от тялото. Ълстър е в истерия, неконтролируем, правителството е парализирано, и то само за един ден, един-единствен ден, господин Конвърс!
— Доказват на самите себе си, че могат да го направят — тихо отбеляза Джоел със свито от страх гърло.
— Точно така. Това е проба, умален модел на пълномащабния ужас, който могат да причинят.
Конвърс се намръщи.
— Какво свързва Бертолдие с тази пратка освен факта, че живее в Париж?
— За времепребиваването на самолета на френска територия застраховката му е била направена от фирма, чийто директор е той. Кой би могъл да събуди по-малко подозрения от фирмата, която трябва да плати загубите? Фирма, която между другото има и достъп до стоката, която застрахова? Загубите надхвърлят четири милиона франка. Сумата не е толкова голяма, че да се появи по първите страници, но достатъчна, за да отклони всяко подозрение.
— Как се казва застрахователната фирма?
— „Компани Солидер“. Това е една от изходните точки, наред с Билойт и Белфаст.
— Да се надяваме, че ще успея да притисна Бертолдие до стената. Сутринта ще взема самолета от Атина.
— Разполагате с три до пет седмици, преди всичко да се разпадне. Каквото и да е, където и да е, ще е хиляди пъти по-страшно от Северна Ирландия. Това е реалност, която се приближава.
Валери Шарпантие внезапно се събуди и с широко отворени очи и вкаменено изражение се заслуша напрегнато в звуците, които бяха нарушили безмълвния мрак около нея и плисъка на вълните в далечината. Всяка секунда очакваше да чуе пронизителния звън на алармената инсталация на всички прозорци и врати на къщата.
Това не стана, но все пак имаше други шумове, проникнали в съня й. Отви се и стана от леглото, тръгна бавно и предпазливо към стъклените балконски врати на спалнята, които гледаха към скалистия плаж, моторницата и Атлантическия океан.
Отново бяха там. Подскачащите по вълните мъждиви светлинки несъмнено бяха същите. Осветяваха яхта, пуснала котва на същото място. Два дни беше кръстосвала нагоре-надолу по крайбрежието, винаги видима, винаги без цел, освен този конкретен отрязък от брега на Масачузетс. Привечер на втория ден беше пуснала котва на същото място, на около четиристотин метра от къщата й. Сега се беше върнала. Три дни по-късно отново бе пред дома й.
Преди три нощи се беше обадила в полицията, която на свой ред се обърна към Бреговата охрана на нос Ан. Дадоха й обяснение повече разбираемо, отколкото задоволително. Яхтата била регистрирана в Мериленд, собственикът бил американски офицер и нямали никакви подозрителни придвижвания, които да налагат предприемането на съответни действия.
— На мен ми се струват твърде подозрителни — твърдо заяви Вал. — Неизвестна яхта два дни поред се носи напред-назад, а сетне пуска котва толкова близо до къщата ми, че ако викаме, ще се чуем.
— Правата върху водното пространство на къщата, която сте наела, не надхвърлят седемдесет метра, госпожо — беше официалният отговор. — Нищо не можем да направим.
Но при първата светлина на утрото Валери разбра, че трябва да се направи нещо. Фокусира бинокъла си върху яхтата и веднага ахна и се отдръпна от стъклените врати. На палубата стояха двама мъже, също с бинокли, но много по-мощни от нейния, и гледаха къщата, по-точно спалнята й на горния етаж. Гледаха нея.
Съседката й надолу по плажа наскоро си беше инсталирала алармена система. И тя беше разведена, но бившият й съпруг беше враждебно настроен. Вал завъртя два телефона и се свърза със собственика на фирмата. Инсталираха й временна система още същия ден и обещаха, че ще проектират постоянна.
Прозвуча звънец — не висок, а по-скоро игрив. Беше тихото подрънкване на корабна камбана, което се смесваше с плисъка на вълните. Точно този звук я беше събудил и тя усети облекчение, примесено със странно безпокойство. Мъже, които плуваха през нощта и имаха лоши намерения, не оповестяваха присъствието си по този начин. От друга страна, същите хора се бяха върнали пред къщата й, яхтата беше само на неколкостотин метра от брега. Бяха дошли по тъмно, луната се криеше зад плътни облаци, а лунната светлина не можеше да им покаже мястото. Сякаш искаха да знае, че са там и я наблюдават. Чакаха.
Но какво? Какво ставаше с нея? Преди една седмица телефонът й блокира за цели седем часа и когато се обади от съседката на „Повреди“, й казаха, че при тях няма данни за повреда. Линията била в ред.
— За вас може и да е в ред, но за мен не е, а не вие плащате сметките.