Върна се в къщи. Телефонът още беше мъртъв. При второто по-гневно обаждане получи същия отговор. Повреда няма. След два часа, съвсем необяснимо, телефонът заработи. Отдаде случая на някаква неуредица в местната телефонна централа, която не разполагаше със съвременно оборудване. Но не знаеше как да си обясни яхтата, която призрачно подскачаше върху водата пред къщата.
Внезапно в мъждивата светлина видя на палубата да се изкачва фигура. За една-две секунди остана скрита в сянката, след което проблесна ярък пламък. Кибритена клечка. Цигара. Мъжът стоеше неподвижно на палубата и пушеше. Беше обърнат с лице към къщата, сякаш я изучаваше. Чакаше.
Вал довлече тежък стол до вратата, но встрани от стъклото. Взе лекото одеяло от леглото, седна и се зави с него, без да сваля очи от водата, яхтата и човека. Ако той или яхтата направеха дори най-малък опит да се приближат до брега, щеше да натисне бутона, както я бяха инструктирали да прави в спешни случаи. Големите кръгли алармени звънци вътре и вън от къщата щяха пронизително да задрънчат, да се слеят в концерт и да удавят звука на прибоя и вълните, които се блъскаха в моторницата. Щяха да се чуят на триста метра разстояние — единствен плашещ и всепоглъщащ звук на плажа. Запита се дали щеше да й се наложи да ги задейства тази нощ… тази сутрин.
Не искаше да изпада в паника. Джоел я беше научил да не изпада в паника дори когато смяташе, че един своевременен писък би свършил работа по тъмните улици на Манхатън. От време на време неизбежното се случваше. Бяха пресрещани от наркомани или пънкове, но Джоел оставаше спокоен, ледено спокоен. Придръпваше я до някоя стена и им предлагаше евтиния резервен портфейл с няколкото долара, които носеше в задния си джоб. Божичко, беше същинска буца лед! Може би затова никой не ги беше нападал истински, не знаеха какво се крие зад хладния, зареян поглед.
— Трябваше да изпищя! — нервно извика тя веднъж.
— Не — отвърна той. — Щеше да го паникьосаш. Точно тогава тия копелета стават опасни.
Беше ли човекът на яхтата опасен? Всички ли бяха убийци? Или просто новаци, които се придържаха близо до брега? Дали мъжът, който пушеше цигара на палубата, беше млад офицер, който се учеше на корабоплаване и се чувстваше по-спокоен, пуснал котва в непознати води, далече от големите дълбочини? Всичко беше възможно, а летните нощи носеха със себе си особен вид самота, която пораждаше страшни представи. Човек се разхождаше по плажа и мислеше какво ли не.
Джоел щеше да й се подиграе и да каже, че из артистичната й глава се носят демони в търсене на логика. И без съмнение щеше да е прав. Мъжете на яхтата може би бяха по-напрегнати и от нея. В известен смисъл те бяха натрапници, които търсеха убежище сред враждебни туземци. Допитването до Бреговата охрана го доказваше. Ако сега Джоел беше с нея, тя знаеше точно какво щеше да направи. Щеше да слезе на плажа, да викне на временните си съседи и да ги покани на чашка.
Милият Джоел, глупавият Джоел, леденостуденият Джоел. Имаше време, когато ми беше утеха, когато и ти се чувстваше добре. И беше забавен, много забавен, дори когато не се чувстваше добре. В известен смисъл ми липсваш, скъпи. Но, слава Богу, не достатъчно.
Но защо все пак това чувство, а може би инстинкт, упорстваше? Малката яхта над водата й действаше като магнит, пращаше я там, където не искаше да отиде.
Глупости! Демони, търсещи логика. Тя беше глупава… глупавият Джоел, леденостуденият Джоел… спри, за Бога! Бъди разумна!
Отново потрепера. Новаците не плават нощем край непознати брегове.
Магнитът продължи да я привлича, докато очите й натежаха и тя потъна в неспокоен сън.
Събуди се отново, стресната от ярката слънчева светлина, която струеше през стъклените врати. Топлината й я обгръщаше. Погледна към водата. Яхтата беше изчезнала и за миг се усъмни дали наистина е била там.
Да, беше. Но вече я нямаше.
3
Боингът се отлепи от пистата на атинското летище „Хеликон“ и стремително се издигна. Конвърс, загледан през прозореца, видя на земята познати военни самолети, на които бе летял преди години. Земята под тях постепенно се изгуби, самолетът се стабилизира и започна да набира височина.
Конвърс се извърна от прозореца и се облегна удобно. Надписът „Пушенето забранено“ угасна и той бръкна в джоба на ризата си за пакета цигари. Извади една, щракна запалката. Димът бързо се разсея от вентилаторчето над седалката. Погледна часовника си. Беше 12,20. Трябваше да кацнат на „Орли“ в 3,35 местно време. Като се вземеше предвид часовата разлика, предстоеше му тричасов полет и той реши да вкара в паметта си всичко възможно за генерал Жак-Луи Бертолдие — ръката на „Аквитания“ във Франция, стига Бийл и покойният Холидей да бяха прави.