На летище „Хеликон“ се беше отдал на нещо, което не беше правил никога досега — прахосничество, каквото обикновено се приписва на героите на любовни романи, кинозвездите и звездите на рока. Страхът и предпазливостта се бяха обединили с излишъка от пари и той плати две съседни места в първа класа. Не искаше никой случайно да хвърли око на страниците, които щеше да чете. Миналата нощ на плажа старият Бийл бе представил нещата плашещо ясни: при най-малката, дори нищожна вероятност материалите, които носеше, да попаднат в чужди ръце, чиито и да са те, трябваше да ги унищожи на всяка цена. Защото бяха задълбочени досиета на хора, които можеха да заповядат извършването на неизброими екзекуции само с един телефонен разговор.
Посегна към дипломатическото куфарче. Кожената му дръжка още беше мокра от потната му длан, която я стискаше от момента на тръгването му от Миконос рано сутринта. За първи път разбра стойността на устройството, за което беше чел в книги и виждал на кино. Ако можеше да прикрепи куфарчето към китката си, щеше да диша далече по-спокойно.
Жак-Луи Бертолдие, възраст 59 години, единствен син на Алфонс и Мари-Терез Бертолдие, роден във военна болница в Дакар. Бащата е офицер от кариерата във френската армия, изключително авторитарен и груб при най-малки нарушения на дисциплината. За майката се знае малко. Може би е важно, че Бертолдие никога не говори за нея, сякаш е забравил съществуването й. Минава в запас преди четири години, на петдесет и пет годишна възраст. Понастоящем директор на „Жуно и Сие“ — консервативна фирма на Борсата на ценни книжа.
Ранните му години изглеждат типични за син на командващ офицер, преместван от пост на пост, обграден с привилегиите на чина и влиянието на бащата. Свикнал с прислуга и почтителен военен персонал. Разликата от другите офицерски синове е в самото момче. Твърди се, че е можел да сглобява всякакви пистолети, преди да навърши пет години, а на десет е знаел наизуст целия устав.
През 1938 година семейство Бертолдие се връща в Париж — бащата е член на Генералния щаб. Бил е период на хаос, войната с Германия е на прага. Бертолдие-старши е един от малкото офицери, които съзнавали, че линията Мажино няма да издържи. Откровените му изказвания в този смисъл толкова разгневили колегите му, че бил изпратен на фронта като командващ Четвърта армия, дислоцирана по североизточната граница.
В началото на войната бащата е убит след петседмични боеве. По това време младият Бертолдие е шестнайсетгодишен и посещава парижко училище.
Капитулацията на Франция през юни 1940 година може да се нарече начало на зрялата възраст на обекта. Присъединява се към Съпротивата, най-напред като куриер, и четири години се сражава в редиците й, като израства в рамките на нелегалното движение и поема командването на сектора Кале — Париж. Често пътува до Англия с фалшиви документи, за да координира шпионските и саботажните акции, извършвани от „Свободните французи“ и британското разузнаване. През февруари 1944 година Дьо Гол го повиква и му дава временен чин майор. Тогава е едва двайсетгодишен.
Няколко дни преди влизането на съюзниците в Париж Бертолдие е тежко ранен в улични боеве между бойци на Съпротивата и отстъпващите германски войски. До края на войната лежи в болница. След капитулацията на Германия е изпратен в Националната военна академия „Сен-Сир“, подходяща според Дьо Гол компенсация за младия герой от Съпротивата. След завършването й получава чин капитан. Тогава е двайсет и четири годишен и последователно му се възлага командването в Дра Хамада, френско Мароко, после получава пост в Алжир, а след това на другия край на света в гарнизоните на Хайфонг. Накрая служи в съюзническите войски във Виена и Западен Берлин. (Отбележете последния пост във връзка със следващата информация за фелдмаршал Ерих Лайфхелм. Там са се запознали и сприятелили, най-напред открито, а по-късно, след като напускат армията, отричат близките си отношения.)
Конвърс реши да остави Ерих Лайфхелм за после и се замисли за младежа-легенда, какъвто беше Жак-Луи Бертолдие. Въпреки че Джоел беше далече от тайните на армията като всеки цивилен, по някакъв странен начин успя да се идентифицира с военното явление, описано на тези страници. Макар да не беше герой, бяха му устроили посрещане като на герой от война — нещо, което се прави за много малко хора. Повечето от тях бяха военнопленници, прекарали в плен повече, отколкото на бойното поле. При все това вниманието — самото внимание, което водеше до привилегии, беше опасен лукс. Макар в началото да е притеснително, човек свиква да го приема, а след това и да го очаква. Признанието замайва главата, а привилегиите скоро започват да се приемат в реда на нещата. А когато вниманието вземе да затихва, заражда се някакъв гняв, човек иска да си го върне.