Това бяха чувствата на човек, който нямаше апетити към властта. Към успеха — да, но не и към могъществото. Как ли се беше почувствал мъжът, чието цялостно същество е било изтъкано от нишките на властта и могъществото, чиито най-ранни спомени бяха свързани с привилегии и ранг и чийто бляскав възход е станал на невъобразимо млада възраст? Как би реагирал такъв човек на осъзнаването и непрекъснатото разширяване на спектъра на собствения му залез? Такъв човек не се предава лесно, гневът му се превръща в ярост. И все пак Бертолдие, на петдесет и пет години — сравнително млада възраст за толкова изтъкнат човек, се беше оттеглил от всичко. Нещо не се връзваше. Нещо липсваше от портрета на този съвременен Александър. Поне дотук.
Времето играе голяма роля в разрастващата се популярност на Бертолдие. След постовете в Дра Хамада и предкризисния Алжир той е прехвърлен във френски Индокитай, където положението на колониалните сили бързо се влошава и скоро започва безмилостна партизанска война. Подвизите му на бойното поле не слизат от устата на хората в Сайгон и Париж. Войските под негово командване печелят редки, но много необходими победи, които, макар и неспособни да променят хода на войната, са убедили твърдолинейните милитаристи, че непълноценните азиатски сили могат да бъдат сразени от превъзходството на галската храброст и стратегия, че затова са нужни само оръжията, задържани от Париж. Разгромът при Диенбиенфу е горчива чаша за тези хора, които заявяват, че предателите от Външното министерство на Ке д’Орсе са виновни за унижението на Франция. Въпреки че полковник Бертолдие изплува от поражението като една от малкото героични фигури, той се оказва достатъчно мъдър или предпазлив да си мълчи и поне видимо не се присъединява към „ястребите“. Много хора твърдят, че е очаквал някакъв знак, който така и не дочакал. Прехвърлен е да служи във Виена и Западен Берлин.
След четири години обаче разбива облика, който така старателно е изграждал. Според неговите собствени думи той е „бесен и загубил всякакви илюзии“ поради преговорите на Дьо Гол с търсещите независимостта си алжирци. Заминава за родната си Северна Африка и се присъединява към бунтовническата организация ОАС на генерал Раул Салан, която със сила се противопоставя на политиката, която нарича предателска. По време на тази революционна част от живота си участва в покушението срещу Дьо Гол. След арестуването на Салан през април 1962 година и провала на метежа Бертолдие още веднъж изплува от поражението смайващо недокоснат. Де Гол прави необичаен ход, който никой не проумява — освобождава Бертолдие от затвора и го връща в Елисейския дворец. Не се знае какво са си казали двамата, но Бертолдие възвръща чина си. Единствените записани думи на Дьо Гол по този повод са на пресконференция на 4 май 1962 година. В отговор на въпрос относно възстановен офицер бунтовник той отговаря (преводът е дословен): „На един войник и патриот може да се позволи и прости единственото му заблудено действие. Двамата разговаряхме. И двамата сме удовлетворени.“ Не е казвал нищо повече по тази тема.
Следващите седем години Бертолдие заема различни влиятелни постове и се издига до чин генерал. Най-често е бил военен аташе във важни посолства по време на участието на Франция във Военния комитет на НАТО. Често е викан на Ке д’Орсе, придружава Де Гол на международни конференции, винаги видим на снимките във вестниците, обикновено на няколко крачки зад великия мъж. Колкото и да е странно, въпреки значителния си принос към работата на тези конференции, неизменно е изпращан обратно на предишния си пост, а вътрешните дебати продължават и решенията се вземат без него. Сякаш през цялото време е подготвян, но никога не е канен да заеме истински висок пост. Дали тази покана не е била знакът, който е очаквал преди седем години, след Диенбиенфу? Тук не даваме отговора на този въпрос, но смятаме, че той е от изключителна важност и трябва да продължава да се търси.
С драматичното оттегляне на Дьо Гол след отхвърлянето на искането му за конституционна реформа през 1969 година кариерата на Бертолдие започва да залязва. Назначенията му са далече от центровете на властта и остават такива до оставката му. Проучването на банковите и кредитните му карти, както и на списъците на пътниците показват, че през последните осемнайсет месеца нашият обект често е пътувал до Лондон (3 пъти), Ню Йорк (2 пъти), Сан Франциско (2 пъти), Бон (3 пъти), Йоханесбург (1 път), Тел Авив (1 път комбинирано с пътуването до Йоханесбург). Тенденцията е ясна. Съвпада с очертаващите се географски точки на напрежение, избрани от организацията на Джордж Делавейн.