Конвърс разтърка очи и позвъни за питие. Докато чакаше уискито, прегледа следващите няколко абзаца. Спомените му за този човек се бяха размърдали, информацията му беше позната и не съдържаше нищо кой знае колко съществено. Името на Бертолдие било издигано от няколко ултраконсервативни фракции с надеждата да го привлекат от военните в политическите битки, но опитите не се увенчали с успех. Върховното повикване го бе отминало. В момента като директор на парижка борсова фирма бе фигура, способна да впечатли богатите и да държи на въдицата хора със социалистически уклони само благодарение на легендата, която представляваше.
Навсякъде пътува с фирмена лимузина и където и да ходи, посещението му е предизвестено и е посрещан по подобаващ начин. Колата е тъмносин американски линкълн номер 100–1. Ресторантите, които често посещава, са „Тайван“, „Риц“, „Жулиен“ и „Лукас-Картън“. Обаче на обяд често ходи в частния клуб „Л’Еталон Блан“ — три-четири пъти седмично. Клубът е небиещо на очи заведение с ограничено членство за висши военни, останки от богатата аристокрация и богати парвенюта, които, като не могат да станат едното или другото, плащат и на двете съсловия, за да се движат сред тях.
Джоел се усмихна. Авторът на доклада не беше лишен от чувство за хумор. И все пак нещо липсваше. Адвокатският му ум търсеше необяснимия пропуск. Какъв знак не е дочакал Бертолдие след Диенбиенфу? Какво е казал властният Дьо Гол на разбунтувалия се офицер и какво е заявил метежникът на великия мъж? Защо непрекъснато му намираха удобни постове, но никога не му даваха истинска власт? Един Александър, честван и опрощаван, издиган и забравян. В страниците се криеше някакво послание, но Джоел не можеше да го разчете.
Личният живот на Бертолдие не изглежда да е свързан с дейностите, които ни интересуват. Бракът му е удобен в най-чистия смисъл, който Ларошфуко влага в тази дума — обществено, професионално и финансово изгоден и за двете страни. Нещо повече, прилича на чисто делова договореност. Нямат деца и въпреки че госпожа Бертолдие често се появява редом с него на публични места, не е забелязвана да води разговор с него. Бертолдие никога не говори за жена си, също както никога не споменава майка си. Тук може да има някаква психологическа връзка, но нямаме доказателства за нея. Особено при положение, че Бертолдие е известен женкар, който в определени периоди е издържал по три любовници едновременно освен различните краткотрайни връзки. Началниците му го наричат с прозвище, което никога не е намирало място в печата — Голямата машина, и ако четящият тези редове не го разбира, му препоръчвам да отиде да пийне една чашка в Монпарнас.
С тази подкупваща бележка докладът свършваше. Беше досие, по-скоро поставящо въпроси, отколкото даващо отговори. В общи линии казваше какво и как, но почти не обясняваше защо. Причините бяха заровени дълбоко и най-изпълнените с въображение разсъждения биха извадили на бял свят единствено вероятности. Все пак имаше достатъчно конкретни факти, с които да работи. Джоел погледна часовника си — беше изминал един час. Разполагаше с още два да препрочита, мисли и запомни колкото може повече неща. Вече беше решил с кого да се срещне в Париж.
Рьоне Матилон беше не само изключително способен адвокат, често ползван от „Талбът, Брукс и Саймън“ за представител във френските съдилища, но и приятел. Въпреки че беше с десет години по-възрастен от Джоел, дружбата им се коренеше в общите преживявания — общи като география, безплодност и загуби. Преди трийсет години Матилон, млад адвокат, ненавършил трийсет години, беше мобилизиран от своето правителство и изпратен във френски Индокитай като военен юрист. Там стана свидетел на неизбежното и никога не можа да разбере защо неговият горд и упорит народ трябва да претърпи такива загуби, за да го постигне. Освен това сипеше безпощадни забележки по адрес на последвалата намеса на американците.
— Mon Dieu! Да не би да си въобразявахте, че ще постигнете нещо с оръжие, след като ние не можахме да го постигнем с оръжие и ум?
Беше им станало обичай при посещенията на Матилон в Ню Йорк или на Джоел в Париж да намират време да вечерят и пийнат заедно. Освен това французинът проявяваше изумителна търпимост към ограничените езикови способности на Конвърс. Джоел просто не беше в състояние да научи чужд език. Дори търпеливите уроци на Вал бяха срещнали глухи уши и неповратлив език. В продължение на четири години бившата му жена с баща французин и майка германка се бе мъчила да му втълпи най-прости изрази, докато разбра, че е безнадежден случай.