— По дяволите, как можеш да бъдеш международен адвокат, когато никой отвъд Санди Хук не може да те разбере? — беше го попитала тя.
— Наемам преводачи, обучени от швейцарските банки, определям възнаграждението им по точковата система. Не пропускат нито запетайка — отвърна той.
В Париж неизменно отсядаше в двустаен апартамент в хотел „Жорж V“ — разкош, според него разрешен от „Талбът, Брук и Саймън“ по-скоро за да впечатли клиентите, отколкото да удовлетвори ведомостта. Предположението му беше наполовина правилно. Нейтън Саймън му беше разяснил:
— Нали разполагаш с луксозна дневна. Използвай я за заседания, вместо да даваш нелепо скъпи френски обеди или, пази Боже, вечери.
— А ако кажат, че са гладни?
— Имаш друга среща. Намигваш и заявяваш, че е нещо лично, никой в Париж няма да възрази.
Впечатляващият адрес сега щеше да му помогне, размишляваше Конвърс, докато таксито се стрелкаше като ужилено през следобедното движение по „Шанз-Елизе“ към булевард „Жорж V“. Ако постигнеше някакъв напредък, в което беше сигурен, с хората около Бертолдие или със самия него, скъпият хотел щеше да подхожда на представата за неизвестен клиент, изпратил личния си адвокат с крайно поверителна мисия. Разбира се, нямаше резервация — пропуск, който щеше да обясни с временното отсъствие на секретарката си.
Помощник-управителят го посрещна любезно, изненадан и ръсещ извинения. Не бил получил телекс за резервация от Ню Йорк, но, естествено, щели да подслонят един стар приятел. Настаниха го в стандартния двустаен апартамент на втория етаж и преди Джоел да успее да разопакова багажа си, стюардът донесе бутилка с предпочитаното от него уиски и го сложи в барчето. Беше забравил колко старателно и точно се отбелязваха в тези хотели вкусовете на честите гости. Вторият етаж, любимото уиски, а без съмнение след вечеря щяха да му напомнят, че обикновено иска да го будят в седем сутринта.
Но сега наближаваше пет часът следобед. Ако искаше да говори с Матилон, преди да е тръгнал от кантората си, трябваше веднага да му се обади. Смяташе да започне да действа, като покани Рьоне на чашка в хотела. Матилон или щеше да му помогне, или не, а мисълта да загуби дори час в бездействие го изнервяше. Посегна към телефонния указател на Париж, поставен на лавица под телефона на нощната масичка, намери номера и го набра.
— Велики Боже, Джоел! — възкликна французинът. — Прочетох за онзи ужасен случай в Женева! Писаха в сутрешните вестници и се опитах да се свържа с теб… в „Ришмон“, естествено, но ми казаха, че си заминал. Всичко наред ли е?
— Да. Просто се случих там. Това е всичко.
— Бил е американец. Познаваш ли го?
— Само от масата за преговори. Между другото, ония глупости за наркотиците се оказаха точно глупости. Бил е издебнат, ограбен, застрелян и са му подхвърлили наркотиците, за да объркат следствието.
— И някой полицай-натегач се е хванал на въдицата, за да спаси реномето на града. Знам, всичко това е обяснено… Лоши времена. Престъпност, убийства, тероризъм… Като епидемия са в цял свят. Слава Богу, в Париж са по-малко.
— Тук не ви трябват крадци, шофьорите на таксита ги заместват. Само че са по-гадни.
— Както винаги си невъзможен, приятелю! Кога ще се видим?
— Надявах се тази вечер. Като си тръгнеш от работа.
— Много късно ми казваш, mon ami. Защо не се обади по-рано.
— Пристигнах преди десет минути.
— Не си ли отпътувал от Женева…
— Имах работа в Атина — прекъсна го Джоел.
— Да, да. В наши дни парите текат откъм гърците. И то стремглаво. Точно както беше тук навремето.
— Ще дойдеш ли да пийнем нещо, Рьоне? Много е важно.
Матилон замълча. Очевидно долови тревожна нотка в лаконичността на Конвърс и в гласа му.
— Разбира се — рече след малко. — Предполагам, че си в „Жорж V“?
— Да.
— Ще дойда, щом се освободя. След около четирийсет и пет минути.
— Много ти благодаря. Ще запазя два стола в галерията.
— Ще те потърся там.
Пространството извън огромното фоайе с мраморни арки на бара на „Жорж V“ е наречено свойски „галерията“ от постоянните посетители на хотела, защото зад лявото стъкло има картинна галерия.
Заведението вече се пълнеше и сервитьорите се бяха отделили от бара, за да приемат поръчки от масите. Те знаеха къде са истинските пари. Конвърс откри два свободни стола в далечния край, където слабото осветление беше още по-приглушено. Погледна часовника си и едва различи стрелките. От разговора му с Рьоне бяха минали четирийсет минути, през които беше успял да се изкъпе и да свали потта и прахта след дългото пътуване от Миконос. Сложи цигарите и запалката на масата и си поръча питие от бдителния сервитьор, без да сваля очи от мраморния вход.