След дванайсет минути го съзря. Матилон нахълта енергично от дразнещата очите ярка светлина на фоайето към улицата в меката светлина на галерията. Той спря за момент и присви очи. След това кимна и тръгна към центъра на килима, приковал очи от разстояние върху Джоел, с широка, искрена усмивка. Рьоне Матилон наближаваше шейсетте, но походката и външността му бяха на по-млад човек. От него се излъчваше самочувствието, типично за преуспелите адвокати. Самоувереността му беше очевидна, защото представляваше същността на неговия успех, и все пак бе породена от трудолюбие, а не от егоцентризъм или театралност.
Двамата здраво стиснаха ръце и набързо се прегърнаха. Французинът седна срещу Конвърс и Джоел направи знак на внимателния сервитьор.
— Поръчай си на френски — каза Джоел. — Иначе има опасност да получиш горещо сънди неизвестно с какво.
— Този човек говори по-добър английски и от двама ни. Кампари с лед, моля.
— Merci, monsieur — сервитьорът се отдалечи.
— Още веднъж ти благодаря, че дойде — започна Конвърс. — Сериозно.
— Знам, че говориш сериозно… Изглеждаш добре, Джоел, уморен, но добре. Сигурно още сънуваш кошмари след онази шокираща история в Женева.
— Е, чак пък толкова. Вече ти казах, че бях просто очевидец.
— Все пак би могло да стане и с теб. Вестниците писаха, че си държал главата му, когато е умрял.
— Аз стигнах пръв до него.
— Ужасно.
— Виждал съм и преди такива неща, Рьоне — напомни тихо и безизразно Конвърс.
— Да, разбира се. Предполагам, че си бил по-подготвен за такова нещо от много други.
— Не смятам, че някой може да бъде достатъчно подготвен… Но това е минало. Ти как си? Как вървят работите?
Матилон поклати глава и грубите му черти внезапно се сгърчиха от ярост.
— Франция, разбира се, е същинска лудница, но все пак се справяме. Съдилищата са пълни, бизнесът цъфти.
— Радвам се.
Сервитьорът се върна с кампарито, двамата мъже му кимнаха и Матилон се вторачи в Джоел, който продължи:
— Чува се какво ли не.
— Затова ли си в Париж? — французинът проучваше лицето на Джоел. — Заради тъй наречените размирици? Знаеш ли, не са нищо по-различно отпреди. Засега. Голяма част от частната ни промишленост публично се финансира от правителството. Но, естествено, не се управлява от правителствените некадърници и всички плащаме за това. Това ли те тревожи, или клиентите ти?
Конвърс отпи от чашата си.
— Не, не затова съм тук. Причината е друга.
— Виждам, че си разтревожен. Обичайната ти словоохотливост не може да ме излъже. Прекалено добре те познавам. Тъй че ми кажи какво е това важно нещо. Нали тази дума използва по телефона?
— Да. Но може би е силно казано — Джоел изпразни чашата си и посегна към цигарите.
— Очите ти твърдят обратното, приятелю. Гледам ги, а не ги виждам. Замъглени са.
— Грешиш. Както сам каза, много съм уморен от пътуването — взе запалката и я щракна два пъти, преди пламъкът да се появи.
— Губим си времето с глупости. Какво има?
Конвърс запали цигарата и се постара гласът му да прозвучи небрежно.
— Чувал ли си за някакъв частен клуб „Л’Еталон Блан“?
— Знам го, но не мога да припаря там — отвърна със смях французинът. — Навремето бях млад лейтенант и на всичкото отгоре служех като помощник на съдията в нашата армия, който трябваше да придаде на действията ни нещо като законност, но нищо повече. Убийството се таксуваше като лошо поведение, а за изнасилване се поднасяха поздравления. „Л’Еталон Блан“ е убежище на военния елит и на тези, които са достатъчно богати или глупави да слушат приказките им.
— Искам да се срещна с един човек, който обядва там три-четири пъти седмично.
— Не можеш ли да му се обадиш?
— Той не ме познава, не знае, че искам среща с него. Трябва да стане спонтанно.
— Тъй ли? От името на „Талбът, Брукс и Саймън“? Звучи необичайно.
— Така е. Може би става дума за човек, с когото не бихме искали да имаме работа.
— Ааа, тайна мисия. И кой е той?
— Ще го запазиш ли в тайна? Говоря ти сериозно, не бива да казваш нито дума.
— Пазенето на тайни за мен е естествено като дишането. Ако името е свързано с моята работа, честно ще ти кажа веднага, че не мога да ти помогна.