— Не мога да се съглася с вас, господин генерал, във въздуха беше по-чисто. Но ако в Индокитай на земята имаше повече хора като вас, Диенбиенфу просто нямаше да настъпи.
— Много ласкателно, но не съм убеден, че отговаря на действителността.
— Аз пък съм убеден — тихо и ясно продума Джоел.
Любок, който беше увлечен в разговор с Матилон, ги прекъсна:
— Mon général, voulez-vous joindre а nous?23
— Pardonnez-moi. Je suis occupé avec mes visiteurs24 — отговори Бертолдие и отново се обърна към Конвърс. — Трябва да отклоня поканата на Серж, очаквам гости. Каза ми, че сте адвокат, специалист по жалби в областта на въздухоплаването.
— Да, но като част от по-широко поле за дейност. Въздушни, земни, плавателни съдове, стараем се да покрием целия спектър. Всъщност отскоро се занимавам с това, но не в експертната, а в юридическата част.
— Разбирам — каза генералът, очевидно озадачен. — По работа ли сте в Париж?
Сега е моментът, реши Джоел. Най-важното беше да действа предпазливо. Думите, но най-вече очите, трябваше да кажат неизреченото.
— Не, тук съм да поема дъх. Пристигнах от Сан Франциско през Ню Йорк. Утре ще бъда в Бон за един-два дни, а след това заминавам за Тел Авив.
— Много уморителна програма.
— Опасявам се, че това не е всичко — отбеляза Конвърс полуусмихнат. — От Тел Авив има нощен полет за Йоханесбург.
— Бон, Тел Авив, Йоханесбург… — проговори тихо военният. — Твърде необичаен маршрут.
— Но според нас е продуктивен. Поне така се надяваме.
— Според нас?
— Аз и моят клиент, господин генерал. Моят нов клиент.
— Déraisonnable! — извика Матилон, смеейки се на нещо, което беше казал Любок, като очевидно се стараеше да подскаже на Джоел, че повече не може да държи нетърпеливия си клиент настрани от разговора.
Бертолдие обаче не сваляше очи от Конвърс.
— Къде е отседнал моят млад приятел и военен летец?
— Не чак толкова млад, господин генерал.
— Къде?
— В „Жорж V“. Апартамент двеста трийсет и пет.
— Прекрасен хотел.
— Свикнал съм да отсядам там. И предишната ми фирма ме настаняваше винаги в него.
— Настаняваше ли? Като в гарнизон? — попита Бертолдие с бегла усмивка.
— Изпуснах се, без да искам — обясни Джоел. — Но такива грешки говорят много.
— Да, наистина… А, гостите ми пристигнаха! — генералът протегна ръка. — За мен беше истинско удоволствие, мосю Саймън.
Последва бърза размяна на aurevoirs, придружена от кимания и кратки ръкостискания, след което Бертолдие се върна на масата си да поздрави новодошлите. Джоел благодари чрез Матилон на Любок за запознанството, а куцият летец вдигна ръце с дланите навън и Конвърс изпита определеното усещане, че току-що е бил покръстен. Безумният тристранен разговор се възобнови в бързо темпо и Джоел трябваше да вложи огромни усилия, за да се съсредоточи в него.
Беше постигнал напредък — това се четеше в очите на Бертолдие, които непрестанно се спираха върху него, докато оживеният разговор на двете съседни маси продължаваше. Генералът седеше вляво по диагонал от Конвърс и дори най-лекото завъртане на главите им ги поставяше лице в лице. На два пъти стана от масата. Първия път Джоел усети властния поглед, прикован върху него като слънчев лъч през лупа, който изгаряше кожата му. Изви глава само на два сантиметра и очите им се срещнаха, погледът на военния беше пронизващ, суров и озадачен. Вторият път беше след половин час, когато срещнаха погледи по инициатива на самия Конвърс. Любок и Матилон обсъждаха юридическата си стратегия и Джоел, сякаш притеглен от магнит, бавно обърна глава наляво и започна да наблюдава Бертолдие, който тихо и настойчиво обясняваше нещо на един от гостите си. Внезапно, като че ли чу глас от съседната маса, генералът врътна глава и погледна Конвърс. Очите му вече не бяха питащи, а студени като лед. След това точно толкова рязко в тях се появи топлинка, прославеният воин кимна и лекичко се усмихна.
Джоел седеше на мекия кожен стол до прозореца в слабо осветения хол. Единствената светлина идваше от настолната лампа на писалището. Гледаше ту към телефона до лампата, ту през прозореца към хаотичното улично движение на Париж. След това твърдо спря поглед върху телефона, както когато чакаше обаждане от юридически противник, когото чакаше да капитулира, сигурен, че рано или късно ще го направи. Беше само въпрос на време.
Но сега очакваше връзка, а не капитулация. Нямаше представа под каква форма щеше да се появи, но беше сигурен, че ще я дочака. Нямаше друг начин.
Наближаваше седем и половина, бяха минали четири часа, откак напусна „Л’Еталон Блан“ след последно, твърдо ръкостискане с Жак-Луи Бертолдие. Изразът в очите на генерала не можеше да се сбърка. Ако не друго, разсъждаваше Конвърс, Бертолдие трябваше поне да задоволи любопитството си.