— Защо?
— Казахте го преди малко — сигналът.
Бертолдие внезапно застана нащрек. Сви рамене някак прекалено непринудено. Оттегляше се.
— Казах го, защото фирмата ми има значителни инвестиции в тези области. Стори ми се, че е напълно правдоподобно да имате някакво предложение или предложения, които се отнасят до тези интереси.
— Така е.
— Моля ви, говорете конкретно — отсече генералът със сдържано раздразнение.
— Знаете, че не мога — отвърна Джоел. — Поне засега.
— А кога?
— Когато ви стане ясно на всички, че моят клиент, а и самият аз имаме силни мотиви да станем част от вас като едни от най-преданите хора.
— Част от фирмата ми „Жуно и Сие“?
— Извинете, господин генерал, но няма да си правя труда да отговарям на този въпрос.
Бертолдие погледна коняка в ръката си, после отново впи очи в Конвърс.
— Споменахте, че идвате от Сан Франциско.
— Не живея там — прекъсна го Джоел.
— Но идвате от Сан Франциско. В Париж. Защо бяхте там?
— Ще ви обясня, ако не за друго, за да разберете колко сме прецизни и колко по-прецизни са други хора. Проследихме, по-точно аз проследих, една презокеанска пратка до издаването на разрешението за износ, което е станало в Северна Калифорния. Разрешението е получено от неизвестни фирми с временни складове, представляващи четири набързо издигнати стени. Цялата сделка беше пълна бъркотия, която не водеше доникъде. Имена на несъществуващи хора на документите, самите документи изникнали от бюрократичните лабиринти и на практика невъзможни за проследяване до източника. Гумени печати, официални печати и подписи за упълномощаване, без изобщо да са давани пълномощия. Неосведомен среден персонал, инструктиран да ускори даването на разрешения от различните отдели. Това открих в Сан Франциско. Бъркотия от сложни и много съмнителни прехвърляния, които не биха издържали едно щателно проучване.
Бертолдие го гледаше с немигащ, прекалено спокоен поглед.
— Естествено, не бих могъл да знам нищо за тях — заяви той.
— Естествено — съгласи се Конвърс. — Но фактът, че моят клиент знае, и допълнителният факт, че нито той, нито аз сме изразили желание да привлечем нечие внимание към тези факти, би трябвало да ви говори нещо.
— Честно казано, не ми говори нищо.
— Моля ви, господин генерал. Един от първите принципи на свободното предприемачество е да осакатиш конкурента си, да излезеш на преден план и да запълниш празнината.
Генералът отпи, стиснал чашата. След това свали ръката си и заговори:
— Защо дойдохте при мен?
— Защото бяхте там.
— Какво?
— Името ви фигурираше в онази бъркотия. Добре прикрито, но все пак го имаше.
Бертолдие изстреля думите:
— Невъзможно! Абсурд!
— Тогава защо съм тук? А вие защо сте тук? — Джоел остави чашата си на масата до стола с жеста на човек, който не е свършил да говори. — Опитайте се да ме разберете. Някои препоръки могат да се окажат полезни пред даден правителствен отдел. Вие не бихте си помръднал пръста за някой, който иска ходатайство пред „Жилищно настаняване и градоустройство“, но за „Контрол на мунициите“ в Държавния департамент или в Пентагона ще бъдете безценен.
— Никога не съм ходатайствал за искания към тях.
— Но други са го правили. Хора, чиято препоръка си тежи на мястото, но може би се е нуждаела от допълнителна тежест.
— Какво искате да кажете?
— Последно побутване към вземане на положително решение без очевидна лична намеса.
— Изключено. Такова нещо не може да се случи.
— Но се е случило — тихо настоя Конвърс. Знаеше, че сега е моментът да внесе реалност в абстрактните си разсъждения. Щеше да разбере за секунда дали Бийл е прав, дали тази легенда на Франция е причина за хаоса и кланетата в градовете и селата на пламналата от насилие Северна Ирландия. — Името ви се среща, не много често, но все пак достатъчно, за да го открия. Например в пратката от Билойт, щата Уискънсин, за Тел Авив. Естествено, пратката изобщо не е пристигнала там. Била е отклонена по някакъв начин към безумците от двете страни на барикадите в Белфаст. Питам се къде ли е станало това. В Монреал? В Париж? В Марсилия? Сепаратистите в Квебек положително биха се подчинили на заповедите ви, както и някои хора в Париж и Марсилия. Срамота е, че фирма на име „Солидер“ е трябвало да плати иска за застраховка. Ах, да, нали вие бяхте неин директор? Много е удобно застрахователите да имат достъп до стоката, която застраховат.
Бертолдие седеше втрещен на мястото си. Мускулите на лицето му пулсираха, очите бяха широко отворени и впити в Джоел.
— Не мога да повярвам на ушите си. Това е шокиращо и невероятно!