— Сигурен съм, че ще го харесам… Все пак, с изключение на работодателите и баща ти, нямаш някакви сериозни ангажименти.
— Ако говориш за жени, имам няколко добри приятелки и смятам, че разговорът отиде твърде надалече.
— Казах ти, че имам нещо наум.
— Тогава защо не пристъпиш към въпроса, адвокате? Край на разпита.
Калифорниецът кимна.
— Добре, започвам. Хората, с които разговарях, се интересуват доколко си свободен, ако се наложи да пътуваш много.
— Отговорът е, че въобще не съм свободен. Имам си работа и задължения към фирмата, в която работя. Днес е сряда, документите по сделката ще са готови до петък. В събота и неделя ще почивам, а в понеделник ще се върна на работа, където ме очакват.
— Ами ако уредим въпроса с „Талбът, Брукс и Саймън“?
— Това е в сферата на предположенията.
— Ами ако за теб ще се окаже много трудно да откажеш?
— Това вече е нелепо.
— Все пак ме изслушай — рече Холидей. — Петстотин хиляди, ако приемеш да свършиш каквото можеш, един милион, ако свършиш работата докрай.
— Ти си луд — второ отражение на светлина заслепи Конвърс, този път за по-дълго. Вдигна лява ръка да засенчи очите си и се втренчи в човека, когото беше познавал като Ейвъри Фаулър. — Като изключим факта, че нищо няма да припечелиш тази сутрин, зле си подбрал и момента. Не обичам да получавам предложения, дори и съвсем шантави, от адвокати, с които ми предстои да се срещна като опонент.
— Двата въпроса нямат нищо общо помежду си. Ти си прав, че няма да спечеля или да изгубя от тази сделка. Двамата с Аарон свършихте цялата работа, а аз съм толкова етичен, че швейцарците ще ми платят само за прекараното тук време, и то минимума, защото не оказвам експертна услуга. Препоръката ми на съвещанието ще бъде да се приеме целият пакет от документи, без да се промени и една запетайка. Къде е тук конфликтът?
— А къде е здравият разум? — запита на свой ред Джоел. — Нека не говорим за предложението, което „Талбът, Брукс и Саймън“ ще намерят приемливо. Твърдиш, че си готов да ми платиш максималното ми възнаграждение за две години и половина плюс премиите, стига да кимна с глава.
— Кимни — каза Холидей. — Ние се нуждаем от теб.
— Ние? Това е нещо ново. Все ми се струваше, че са те. Те са хората, с които си разговарял. Изплюй камъчето, Прес.
Престън Холидей впи очи в очите на Джоел.
— Аз съм част от тях. В момента става нещо крайно нередно. Искаме да прекратиш дейността на една фирма. Положението е много тежко и опасно. Ще ти предоставим всички средства за действие, с които разполагаме.
— Коя е фирмата?
— Името й няма да ти говори нищо, тя не е регистрирана. Да я наречем правителство в сянка.
— Какво?
— Група съмишленици, трупащи в момента огромни ресурси, които ще им осигурят влияние в среди, до които не би трябвало да имат достъп, и власт, каквато не им се полага.
— Къде са те?
— На места, които нашият беден, несъвършен свят не може да си позволи. И ще постигнат целите си, защото никой не го очаква.
— Прекалено си загадъчен.
— Уплашен съм, защото ги познавам.
— Но нали имаш средствата, с които да ги унищожиш? — отбеляза Конвърс. — Предполагам, че ще рече, че не са неуязвими.
Холидей кимна.
— Така смятаме. Разполагаме с някои сламки, но трябва голямо ровене, за да се открият и систематизират всички факти. Имаме основания да предполагаме, че са нарушавали законите, като са извършвали деяния, забранени от правителствата им.
Джоел мълчеше и разглеждаше калифорниеца.
— Правителства? — запита той. — В множествено число?
— Да — Холидей понижи глас. — Те са от различни националности.
— Но фирмата е една, така ли? Корпорацията е една.
— В известен смисъл, да.
— А защо не само „да“?
— Не е толкова просто.
— Виж какво ще ти кажа — прекъсна го Джоел. — Имате си сламки, тъй че тръгвайте да гоните лошите батковци. Аз си имам работа и съм доволен от нея.
Холидей помълча, после изрече тихо:
— Не, не си.
Отново настъпи мълчание. Двамата мъже взаимно се преценяваха.
— Я повтори! — очите на Конвърс се бяха превърнали в сини ледени късчета.
— Фирмата ти прояви разбиране. Съгласиха се да ти дадат отпуск.
— Нагъл кучи син! Кой ти е дал право дори да разговаряш…
— Генерал Джордж Маркъс Делавейн — прекъсна го Холидей. Произнесе името монотонно.
Ново избухване на ослепителна светлина опари очите на Джоел и ги превърна от лед в огън. В главата му забучаха гръмотевици.
Летците седяха около дългата четвъртита маса и пиеха кафе със забити в кафявата течност или шарещи по сивите стени очи. Никой не наруши мълчанието. Преди един час летяха над Пак Сонг и обстрелваха земята, за да спрат напредващите северновиетнамски батальони и да осигурят жизненоважното време за прегрупиране на американските войски, които скоро щяха да се окажат в обсада. Бяха направили удара и се върнаха в базата на самолетоносача, всички освен един. Бяха загубили командира си. Старши лейтенант Гордън Рамзи беше свален от ракета, проследила траекторията на самолета му над бреговата ивица и улучила резервоара му. Експлозията обви в пушек следите, оставени от реактивните самолети. Смъртта настъпи при скорост деветстотин и шейсет километра в час и за секунда изтри живота на летеца. Ескадрилата беше пресрещната от лош атмосферен фронт и през следващите няколко дни едва ли щеше да има бойни полети. Щяха да имат време за размисли, а това не беше приятна перспектива.