Сара се доближи до количката от неръждаема стомана, където обикновено специалистите криминолози държаха необходимите за работата им материали и инструменти. Намери сини ръкавици от латекс и си ги сложи. Миризмата на каучук подразни ноздрите ѝ и леко ѝ прилоша. Сигурно причината бе в безсънието, но по-вероятно в спомена за всички трупове, които бе оглеждала. Пое си въздух, а после се раздвижи демонстративно, за да я забележат. Тримата експерти ѝ кимнаха и се отдръпнаха.
На по-малко от метър от ръба на скалата Сара видя голо тяло с лице към земята. Тяло на жена. Кожата бе бледа и на места посиняла, с изключение на дясното рамо, където върху дълбоки прорези се бе съсирила кръв. Кожата на жената сякаш бе издрана с нокти. Късите ѝ коси на тила се бяха превърнали в лепкава маса заради изтеклата от раната кръв, през която се виждаха натрошени кости. Левият крак бе опънат, десният — леко сгънат. Дясната ръка сякаш сочеше нещо, а лявата, чиято длан се опираше на земята, беше над главата. Сара забеляза в свития юмрук бял предмет, може би камък. На гърба, малко над кръста имаше някаква татуировка. На пръв поглед приличаше на геометрично тяло, при това направено отдавна, ако се съди по избледнелия цвят. Представляваше правоъгълник, легнал на дългата си страна. Ширината му бе към двадесет сантиметра, а височината — около десетина. Вътре в него бе изрисуван друг, два пъти по-малък правоъгълник. Липсваше горната му стена, а вътре в него бяха надраскани перпендикулярни линии, които образуваха странен лабиринт. Така се отбелязват помещенията в голяма сграда. На Сара ѝ бе трудно да повярва, но татуировката наистина приличаше на архитектурен план. Искаше ѝ се да я огледа отблизо, но я лъхна миризма на мърша и тя се дръпна назад. Как така пресен труп, при това при минус десет градуса, може да смърди така?!
Заобиколи тялото, за да застане пред лицето, чиято дясна буза лежеше върху замръзналата земя. Покриваше го плътен слой кръв, която бе започнала да се съсирва, и представляваше зловеща погребална маска. Все още можеха да се различат чертите на лицето, но наклонът на главата пречеше на Сара да види добре жертвата. С края на пръстите си тя обърна главата. Сърцето ѝ подскочи. Всичко ѝ стана ясно: специалните сили, бързината, тайнствеността.
Остана невъзмутима въпреки шока. Не защото бе безчувствена. Напълно съзнаваше гигантската криза, която щеше да разтърси цяла Норвегия след няколко часа. Но също така знаеше, че в подобни моменти помага единствено хладнокръвието.
Почувства присъствието на експертите криминолози, които дебнеха реакцията ѝ. Но когато тя отпусна главата на жертвата на земята, изправи се и спокойно ги попита къде е съдебният лекар, им стана ясно защо са извикали точно нея. Тялото в краката на Сара беше на Катрина Хагебак, министър-председателката на Норвегия.
5
— Това е само началото на абсурда — подхвърли дрезгав глас зад гърба ѝ.
Сара се обърна.
— Николай Хауг — представи се висок човек на около шестдесет години, облечен в подплатената с кожа униформа на норвежката полиция. — Началник на полицията в район „Вадьо“. Вие сигурно сте Сара Геринген? — продължи той, като присви малките си очи с толкова къси мигли, че приличаха на сини цепки.
Полицаят протегна ръката си в ръкавица, но Сара се задоволи само да кимне учтиво. Не защото бе нелюбезна. На местопрестъпление не биваше да се повлияе от мнението на някой колега. Знаеше по-добре от всички до каква степен едно просто докосване между двама души създава връзка между тях, която може да им въздейства, без да си дават сметка за това. Студеното ѝ поведение често бе възприемано като презрение, но Сара не обръщаше внимание на това. Разговаряха по този въпрос с Кристофър предишната вечер. Причината да е тук беше само една — жертвата.
Началникът на местната полиция вирна брадичка и я погледна отвисоко, а едва забележимите му тънки устни се свиха. Нов порив на вятъра прилепи дрехите до тялото му. Той спусна наушниците на шапката и те докоснаха бялата му брада. Сара търпеливо очакваше каква информация ще ѝ подаде той най-напред. Имаше вид на амазонка, която предизвиква леден гигант на негова територия.
— Когато Катрина Хагебак идва тук, в тайната си резиденция — започна началникът на полицията със скърцащия си глас и посочи единствената сграда, която правеше компания на фара, — по протокол нейната служба по сигурността на всеки половин час се свързва с нас в малкото ни управление.