— На вашите заповеди, госпожо инспектор.
Младата жена кимна към шефа си и се оттегли.
— Значи така, всичко сте решили, преди да си отворя устата. Заслужавате репутацията си. Ще се сърдите само на себе си, ако това момиче работи зле. Трябваше да ме попитате и щях да ви препоръчам друг, много по-квалифициран човек.
— Може би, но едва ли ще има толкова хъс да покаже на какво е способен. А, и още нещо: момичето ще иска да ви отмъсти за начина, по който се отнасяте с нея.
Началникът на полицията напусна площадката, като измърмори няколко неясни думи за жените.
— Николай — повика го Сара, като погледна часовника си. — От този момент разполагаме само с единадесет часа и двадесет и седем минути.
— Няма да стане по-бързо, като ми оказвате натиск — възрази той.
— Предвид въпросите, които ще задавате, хората ще се усъмнят, че се е случило нещо сериозно. Неминуемо ще изтече информация. Давам най-много три до четири часа, преди във Вадьо да нахлуят десетки журналисти. Ще трябва да мобилизирате всичките си ресурси, за да се справите с тях. Вярвайте ми, че повече няма да сте в състояние да работите… Освен това трябва да се отчете и паниката сред тукашните жители, а скоро и в цялата страна. Ще настъпи истински катаклизъм, Николай. Така че поне този път трябва да отдадете нужното право на министъра на вътрешните работи: не само да работим добре, но и да действаме бързо.
— Връщам се на континента, за да ръководя разпитите. Мисля, че повече нямате нужда от мен на острова. За всеки случай ето телефона ми — каза Николай и подаде на Сара визитната си картичка. После изчезна в долната част на стълбите и тя чу тежките му стъпки да отекват в партера.
Сара включи хронометъра на часовника си, за да си даде две минути почивка, клекна и се отпусна, облягайки се на стената. Главата я болеше, защото не бе спала добре, студът сковаваше мускулите ѝ, а страхът, който изживя под ръба на скалата, все още не бе изчезнал. Особено страхът, който изпита по отношение на самата себе си и на способностите си.
Сети се за сестра си и за своите родители, за приятелите и за колегите си, а най-вече за Кристофър и Симон, които скоро щяха да научат новината за убийството на Катрина Хагебак. Предчувстваше шока, който щяха да изживеят хората в Норвегия и в някои части на света. Представяше си най-налудничавите хипотези, които щяха да са предмет на разговорите във всяко семейство и новините, повтаряни до безкрайност по телевизията и набивани в главите на все още сънените пет милиона норвежци. Сърцето ѝ заби по-силно, а дишането ѝ се ускори. Стисна зъби и изпита натрапчиво желание да запали цигара.
Ако беше тук, Кристофър щеше да намери думи и жестове, с които да я успокои. Те живееха така: когато единият трепереше, другият не се страхуваше или поне не го показваше. Нямаше нужда да се лъжат, а всеки от тях да осъзнае кога другият има нужда от него. Трябваше да проявяват взаимно великодушие, както при изпитанието, което преживяха преди две години, когато Сара помогна на Кристофър да спаси Симон от сигурна смърт. Именно подкрепата им един към друг, ръката за помощ, която и двамата си протягаха, бяха скрепили живота им като двойка. И взаимното доверие, върху което покълна обещанието за споделено щастие.
За да компенсира отсъствието на Кристофър, Сара възобнови навика си, който бе изоставила преди по-малко от три години. Извади от джоба си молив и малък бележник, който носеше винаги със себе си, за да си води бележки по разследванията. Започна да рисува тялото на Катрина Хагебак. Престъплението изглеждаше толкова странно заради позата на жертвата, белезите по нея и татуировката на гърба. Сара като че ли по-скоро се бе изправила очи в очи със загадка, отколкото с убийство. Беше по-трудно да разчете символите, отколкото да открие мотива за убийството.
Съсредоточаването я отпусна, умът ѝ заработи и тя започна мислено да прехвърля хипотезите, които бяха на границата с ирационалното. Ами ако Катрина Хагебак сама е убила охранителите си, преди да се заеме със собствената си смърт?! Това би обяснило липсата на следи от влизане с взлом, както и лекотата, с която гардовете са били елиминирани. Ами ако бащата на Катрина не е толкова болен, колкото изглежда, и е симулирал лечение, за да отстрани подозренията към себе си?
Колкото повече моливът ѝ се плъзгаше върху хартията, толкова повече в главата ѝ се раждаха най-абсурдни идеи, но така че да не замърсяват мисълта ѝ, а да останат само неизследвани възможности. Напрежението ѝ постепенно се стопи. Вече се канеше да прибере бележника си, когато телефонът ѝ дрънна и оповести, че е получила съобщение. Докато го четеше, лицето ѝ се обля с руменина, а по устните ѝ заигра развълнувана усмивка. Тя контролираше подобни реакции в работата си, но се изчервяваше начаса, ако я разчувстваше нещо в личния ѝ живот. Канеше се да напише бърз отговор и да отиде при полицаите от криминологията, за да разбере какво още са открили, когато уоки-токито, закрепено на колана ѝ, изпука.