Подполковникът кимна, отсъждайки, че въпросът ѝ е напълно основателен.
— Министърът на вътрешните работи иска да повери случая на човек, познат със своята суровост и самообладание, а също и със способността си да се адаптира към различни ситуации.
— Тоест?
— Съжалявам, не съм запознат с цялото досие. Изпратиха ни от Осло, за да ви намерим възможно най-бързо. Казах ви всичко, което знам… Ще трябва да изчакате, докато стигнем. Там ще получите сведения от съдебния лекар и офицерите, които са поели разследването. Съветвам ви да се отпуснете. Починете си. Нощта ще бъде дълга.
— А какво разбирате под „различни ситуации“? — Сара отчетливо повтори въпроса си.
Подполковникът ѝ хвърли раздразнен поглед, най-вече защото усещаше, че неговите хора чакат да видят как ще реагира той на предизвикателството ѝ.
— Както ви казах, не съм упълномощен да…
— Да ми кажете нещата, които знаете, включително и изтеклата неофициална информация, която ще ми помогне да бъда по-ефикасна, когато пристигна на мястото? Значи всъщност нямате пълномощия. И по всички тези въпроси ще трябва да говоря с министъра на вътрешните работи.
Паулен разтърси глава и свали слушалките. Изглеждаше нервен. Изправи се в целия си грамаден ръст и се приближи до Сара. Тя инстинктивно застина. Но той само изключи устройството на шлема ѝ, а после вдигна едната ѝ слушалка, за да говори в ухото ѝ. Повиши глас, за да надвика шума на хеликоптера, но не достатъчно, за да чуят останалите членове на екипажа какво казва.
— Жертвата, така да се каже, не е обикновен човек. Но доколкото разбрах, екипите на криминолозите са особено потресени от начина, по който е убита… Знам, че думата, която ще употребя, не е приета в професионалния речник, но те твърдят, че убийството е извършено по доста странен начин.
Подполковник Паулен се върна на мястото си и остави Сара на догадките ѝ. Какво искаше да каже с думите „по странен начин“? Толкова специална ли бе жертвата?
Сара погледна навън.
Тъмната норвежка нощ вече бе превзела небето с ледената си сянка и само червеникавите отблясъци, които сигналните светлини на хеликоптера хвърляха по облаците, караха човек да осъзнае, че са високо във въздуха.
Облече пуловера, който си бе взела, и оправи калъфа на служебния си пистолет, събу ботушите си и обу маратонки, вдигна яката на канадката си, положи глава върху облегалката и затвори очи.
Надяваше се бръмченето и люшкането на хеликоптера да я приспят и да сложат край на бурята от въпроси в главата ѝ — поне докато пристигнат в ледената пустиня на Вадьо.
3
Кристофър стоеше пред един от панорамните прозорци в просторния хол, където бяха струпани още четиридесетина неразопаковани кашона. Изчака, докато на хоризонта се стопи и последната мигаща светлина на хеликоптера, и чак тогава се върна към реалността. За къде бе заминала Сара? Какво толкова страшно се бе случило, че да дойдат да я търсят по такъв необичаен начин? Беше ли тя в опасност? Кога щеше да получи известие от нея?
Знаеше, че съвместният живот с жена полицейски инспектор ще е изпълнен с тревоги. Но в момента над всичките му емоции бе гордостта. Кристофър се гордееше, че партньорката му е толкова важна и че се радва на признание в нейната среда. Особено се гордееше с начина, по който тя гледаше на професията си. Спомни си с какво красноречие Сара обори един негов колега, който твърдеше, че полицейската професия е повече мъжка, отколкото женска. Думите му бяха изречени откровено и със самочувствие. Той бе подчертал, че всички мислят така — убедени са, че жените не са годни за тази професия, но не го казват.
„За какво точно не са годни? — възрази тогава Сара. — Да овладеят закона и процедурите ли? Да се интегрират в системата и да бъдат справедливи? Да докажат, че притежават търпение, издръжливост, сила, упоритост и хладнокръвие ли? И да отхвърлят постоянно гнева, вълнението и отвращението? Струва ми се, че всички тези умения работят еднакво добре при мъжете и жените. Също като глупостта, арогантността и презрението, които пречат на човек да стане добър полицай. А ето че вие сте си избрали професията на журналист…“
Кристофър се усмихна, като си спомни този словесен дуел по време на прощалната му вечеря в Париж. После погледна телефона си. Все още нямаше никакво съобщение. Той направи всичко възможно да не се поддаде на изкушението и да изпрати есемес на Сара. Повече от страх да не попречи на работата ѝ, отколкото да не сметне тя, че е уплашен. И като си помисли само, че бяха решили да живеят на остров Гримсьоя, за да избягат от оживлението на големия град и от шумотевицата, която се вдигна около Сара след случая с пациент 488?! „Успяхме, няма що!“ — каза си иронично той, докато гледаше все още полегналата трева на мястото, където бе кацнал хеликоптерът.