Паулен поклати глава и на лицето му се изписа съмнение, а после отмести погледа си.
— Приземяване! — чу се гласът на пилота в слушалките.
Сара усети, че някой я потупва по рамото. Един от командосите ѝ подаваше нещо. От това, което можеше да види изпод маската му, Сара прецени, че е на около двадесет и осем — тридесет години. Подаваше ѝ маска за врата и долната част на лицето. По поведението му Сара реши, че той не иска да бъде вкаран в същия манталитетен калъп като шефа си и типовете, за които разказа тя. Кимна с глава, за да му благодари, а после свали шлемофона, надяна маската и я вдигна чак до носа си — също като тримата командоси. Когато хеликоптерът започна да се спуска, тя вдигна качулката на канадката си.
Прелетяха над необитавания ръкав на острова и Сара забеляза странна постройка точно срещу морето. Стори ѝ се, че в центъра ѝ блещука светлинка. Като пламък. Не успя да я огледа подробно. Хеликоптерът разцепи въздуха и се отправи към пристанището, спусна се и се приземи на кея. Командосът, който бе дал на Сара маската, мина пред нея и отвори страничната врата. Леденият въздух нахлу в кабината като група оживели мъртъвци, търсещи и най-малката топлина.
Плющенето на витлата стана оглушително, а до мястото на приземяването във водата се образува кратер. Първият от групата скочи на земята, същото направиха и другите двама. Сара ги последва, преди хеликоптерът да докосне земята. Последен слезе командирът, изненадан, че тя скочи със същата лекота като хората му. Приведена, Сара се затича към хангара, но забеляза, че един от военните сочи към кея. Какво ли искаше да каже? Бе невъзможно да се разберат от рева на мотора и адския шум от разплискваната от витлото на хеликоптера вода. Погледна към кея. Върху черните морски вълни се клатушкаше шестместен катер. Подполковникът изкрещя в ухото ѝ:
— Местопрестъплението е достъпно само по море. Качете се в катера!
Сара хвана ръждясалата метална стълбичка. Стана ѝ неприятно, че не я бяха предупредили. Зае място до командира на катера.
— Тръгвай! — извика подполковник Паулен, скачайки на борда.
Един от войниците отвърза въжетата и катерът се насочи към изхода на пристанището. После зави надясно и навлезе в бурното море. Млечните гребени на вълните се разбиваха в носа. Катерът пореше водата, а морето хвърляше пръски по дрехите и шибаше кожата на пътниците. Сара имаше усещането, че някой я замеря по лицето с леден пясък. Обърна се към Паулен с нетърпението на човек, който прекалено дълго е чакал обяснение.
— Отиваме там! — каза подполковникът и посочи някъде пред тях, в обвитото в мъгла пространство: — На остров Хорньоя.
— Защо не отидохме направо с хеликоптера?
— Там има птича колония. На това камъче насред морето гнездят близо шейсет хиляди птици. Няма да им хареса хеликоптерът. Пристигаме след шест минути.
На Сара ѝ бе нужно значително по-малко време, за да разпознае странната форма на малкия остров. Дълъг бе едва сто метра и широк шестстотин и петдесет. На изток от мъглата изпълзя почти полегат склон, който водеше към върха, където една-единствена светлинка пробиваше мрака — прожекторът на фара. На запад, като че ли за равновесие, се издигаха стръмни скали с режещи върхове. Склоновете на острова сякаш бяха от надиплени скални листове, отрупани със снежни петна, а платото бе покрито с дебел слой сняг. Полегнали буйни треви, подобно на парцалени кукли, се люшкаха от поривите на вятъра. Върху подкопаваните от вълните скали не бе успяло да поникне нито едно дърво, което свирепият вятър да брули.
Когато приближиха на около двеста метра до острова, Сара се учуди, че вижда сняг по отвесните скали, където той не би трябвало да се задържа заради изхвърляните от вълните водни капки. Накрая си даде сметка, че снегът се движи — хиляди птици в гнездата си, построени в самите скали. Сара дочу крясъците им, примесени с воя на вятъра, шума на мотора и далечния грохот на разбиващите в подножието на скалите вълни.
Кой бе намерил смъртта си тук? Пазачът на фара? Дали щяха да я накарат да напусне острова си, и то под тревога, заради един пазач на фар? Не, в това нямаше никакъв смисъл.