Килиите в затвора бяха големи, но имаше и единични. Натикаха ме в една от тях. Разказах за себе си, без да чакам нещо в отговор от съкилийниците си и без да ги питам за каквото и да било. Така е прието, за да не си мислят, че съм „ухо“.
Дойде утрото, поредното колимско зимно утро, без светлина, без слънце, в началото неотличимо от нощта.
Удариха по една релса, донесоха кофа с вряла вода. Конвоят дойде да ме вземе и аз се сбогувах с другарите си. Не знаех нищо за тях.
Заведоха ме в същата къща. Сега тя ми се стори по-малка, отколкото през нощта. Не бях повече допуснат пред самия Смертин.
Дежурният ми нареди да седя и да чакам и аз седях и чаках, докато не чух познатия глас:
— Много добре! Чудесно! Сега ще тръгнете! — На чуждата територия Романов ми говореше на „вие“.
Мислите бавно се придвижваха в мозъка ми, усещах ги почти физически. Трябваше да мисля за нещо ново, с което не бях свикнал, което не познавах. Това — новото — не беше свързано с мините. Ако се връщахме у дома, мината „Партизанин“, Романов щеше да каже: „Сега ще тръгнем.“ Значи ме караха на друго място. Да върви всичко по дяволите!
По стълбите, почти припкайки, слезе Романов. Сякаш беше готов да яхне перилата и да се пързулне по тях като палаво момче. Носеше един почти цял хляб.
— Ето ви за из път. И още… — Той отново се качи горе и се върна с две сельодки. — Всичко е наред, нали? Мисля, че това е всичко… Да, забравих най-важното, виж какво значи човек да е непушач.
Романов пак се качи горе и се появи с един вестник. В него беше насипана махорка. Около три кутийки — определих аз на око. Една пачка е осминка — осем кибритени кутийки махорка. Това е мярката за обем в лагерите.
— Това ви е за из път. Сухата храна, така да се каже.
Мълчах.
— Извикаха ли конвоя?
— Извикаха го — отговори дежурният.
— Пратете горе старшия.
И Романов изчезна нагоре по стълбите.
Появиха се двама войници от конвоя: единият по-възрастен, сипаничав, с кавказки калпак, другият — млад, около двадесетгодишен, розовобузест, с червеноармейски шлем.
— Ей този — посочи ме дежурният.
Двамата — младият и сипаничавият — ме огледаха внимателно от главата до петите.
— А къде е началникът? — попита по-възрастният.
— Горе. И пакетът с документите е там.
Сипаничавият се качи по стълбите и малко след това заслиза заедно с Романов.
Двамата си говореха тихо и сипаничавият нещо ме сочеше.
— Добре — каза най-сетне Романов, — ще ви дадем бележка.
Излязохме навън. Пред входа, там, където през нощта беше спряла камионетката от „Партизанин“, сега ни очакваше комфортен затворнически автобус с решетки на прозорците. Качих се вътре. Вратата, също с решетки, се затвори, конвоят се настани зад специалната преграда и потеглихме. Известно време колата се движеше по „трасето“, по главното шосе, което прекосяваше цяла Колима, ала после сви нанякъде. Пътят лъкатушеше между хълмовете, моторът хриптеше по нанагорнищата, наоколо се издигаха отвесни скали, рядка широколистна гора и покрити със скреж върбалаци. Най-сетне, след още няколко завоя между хълмовете, колата, която се движеше по руслото на някакъв ручей, излезе на малка площадка. Виждаха се сечище и караулни кули, а в дъното, на около триста метра — други, скосени наблюдателници и тъмната маса на бараките, заобиколени с бодлива тел.
Вратата на малката къща-караулка се отвори и оттам излезе дежурният офицер с револвер на кръста.
Колата спря, без да гаси двигателя.
Шофьорът скочи от кабината и мина край моя прозорец.
— Що завои бяха. Наистина „Серпантинная“.
Бях чувал това название, то ми говореше повече от всяващата страх фамилия на Смертин. „Серпантинная“ — прочутият следствен затвор на Колима, където миналата година бяха избити толкова много хора. Труповете им още не се бяха разложили. Впрочем те щяха да останат нетленни завинаги — мъртъвците на вечните ледове.
По-възрастният войник от конвоя тръгна по пътечката към затвора, а аз седях до прозореца и си мислех, че ето, настана и моят час, дойде моят ред. За смъртта, както и за каквото и да било друго, ми беше трудно да мисля. Не си представях никакви картини от собствения си разстрел. Седях и чаках.
Вече се спускаше зимният здрач. Вратата на затворническата кола се отвори и старшият на конвоя ми хвърли едни валенки.
— Обуй се! Сваляй плъстените ботуши.
Събух се и опитах да напъхам краката си във валенките. Не успях. Бяха ми малки.
— С ботушите няма да изкараш — рече сипаничавият.