С мъка изпълзях на горния ред — все пак там беше по-топло — и се мушнах на едно свободно място.
Съседът ми се събуди.
— От тайгата ли си?
— Да.
— Имаш ли въшки?
— Имам.
— Тогава лягай в ъгъла. Тук сме без паразити. Правят дезинфекция.
„Дезинфекция — това е добре — казах си. — А най-важното, топло е.“
На сутринта раздадоха храната. Хляб и вряла вода. Хляб още не ми се полагаше. Събух плъстените си ботуши, сложих ги под главата си, посмъкнах ватените си панталони, за да си стопля краката, заспах и се събудих след едно денонощие, когато пак даваха хляб и вече бях зачислен на доволствие в „Къщата на Васков“.
За обяд имаше чорба, в която се бяха варили галушки, и три лъжици просена каша. Спах до сутринта на другия ден, до мига, в който ме събуди ревът на дежурния.
— Андреев! Андреев! Кой е Андреев? Слязох от нара.
— Ето ме.
— Излез навън и върви към онзи вход.
Вратата на самата „Къща на Васков“ се отвори и се озовах в слабо осветен коридор с нисък таван. Надзирателят отключи друга врата, дръпна масивното желязно резе и аз влязох в една извънредно малка килия с нарове на два етажа. В ъгъла на долния нар седяха свити двама души.
Приближих се до прозореца и седнах.
Някой ме разтърси за раменете. Оказа се моят бригадир от рудника — Дмитрий Тимофеевич Парфентиев.
— Разбираш ли какво става?
— Нищо не разбирам.
— Кога те докараха?
— Преди три дни. Докара ме Атлас.
— Атлас ли? Той ме разпитва в районното отделение. Около четиридесетгодишен, леко плешив. С цивилни дрехи.
— Мен ме съпровождаше в униформа.
— А какво те пита капитан Ребров?
— Дали познавам Виноградов.
— Е?
— Откъде да го познавам?
— Виноградов е председател на Далоблсъда.
— Това ти го знаеш, а аз не знам кой е той.
— Заедно сме учили.
Нещата започнаха да се изясняват. Преди да го арестуват, Парфентиев бил областен прокурор в Челябинск, прокурор на Карелия. Когато минавал през „Партизанин“, Виноградов научил, че приятелят му от университета е в забоя, изпратил му по човек пари и помолил началника на „Партизанин“ Анисимов да помогне на Парфентиев. Прехвърлили бившия прокурор на работа в ковачницата да удря с чука. Анисимов съобщил за молбата на Виноградов в МВД, на Смертин, онзи — в Магадан, на капитан Ребров, и началникът на СПО започнал да събира материал срещу Виноградов. Били арестувани всички юристи, които изтърпявали наказанията си в северните рудници. Останалото беше въпрос на следователска техника.
— А защо сме тук? Аз бях в палатката…
— Ще ни освобождават, глупако — рече Парфентиев.
— Ще ни пуснат ли? На свобода? Тоест не на свобода, а по етапен ред, транзит.
— Да — каза третият човек, като изпълзя от мястото си и ме огледа с явно презрение.
Имаше охранена червендалеста муцуна. Беше облечен в черна кожена полушубка, с разкопчана на гърдите риза от зефир.
— Какво, познавате ли се? Явно капитан Ребров не е успял да ви притисне. Врагове на народа…
— А ти какво, да не би да си приятел на народа?
— Поне не съм от политическите. Не съм бил с ромбове. Не съм издевателствал над трудовите хора. Заради такива като вас и ние загазваме.
— Обирач ли си?
— За един обирач, за други — палач.
— Хайде, стига, стига — застъпи се за мен Парфентиев.
— Гад! Не ви понасям!
Вратата изтрака.
— Излизай!
Пред помещението на дежурния се бяха скупчили шест-седем души. Ние с Парфентиев се приближихме до тях.
— Да не би да сте юристи? — попита ги той.
— Да! Да!
— Какво се е случило? Защо ни пускат?
— Капитан Ребров е арестуван. Наредено е да бъдат освободени всички, които са тук по негова заповед — тихо се обади някакъв всезнайковец.