Двамата рамо до рамо с бой си проправихме път обратно по славеевия под. При всеки удар потръпвах от болка. Без Каеде от дясната ми страна със сигурност щях да намеря смъртта си.
Всичко пред очите ми се замъгли. Помислих, че мъглата от реката е проникнала в резиденцията, но после чух пращене и усетих мирис на дим. Факлата, хвърлена от пазача, бе запалила дървената преграда.
Разнесоха се викове на изумление и ужас. Жените и слугите бягаха от огъня, напускаха резиденцията и тичаха към крепостта, докато пазачите от крепостта се опитваха да се промъкнат през тясната порта в резиденцията. В суматохата и дима четиримата успяхме да си пробием път до градината.
Пожарът вече бе обхванал всички жилищни помещения. Никой не знаеше къде е Ийда, дали е жив или мъртъв. Никой не знаеше кой бе устроил това нападение срещу непревземаемата крепост. Дали бяха хора или демони? Шигеру бе изчезнал мистериозно, отнесен незнайно от кого. От хора или от ангели?
Дъждът бе стихнал, но с наближаването на зората мъглата се сгъсти. Шизука ни преведе през градината до портата и по стъпалата надолу до рова. Пазачите от този пост вече бяха хукнали нагоре към резиденцията. Объркани и слисани, те почти не оказаха съпротива. Отключихме портата от вътрешната страна и се качихме в една от лодките, захвърляйки въжето.
Ровът бе свързан с реката посредством мочурището, което бяхме прекосили по-рано. Зад нас крепостта се открояваше зловещо на фона на пламъците. Вятърът довяваше пепел, която се сипеше по косите ни. Реката бе неспокойна, течението ни понесе и вълните разлюляха дървената излетна лодка. Беше като черупка и се опасявах, че ако водите станат по-буйни, ще се обърне. Внезапно пред нас изникнаха подпорните греди на моста. За миг си помислих, че ще се разбием в тях, но потапяйки нос, лодката премина благополучно и реката ни отнесе нататък покрай града.
Никой не каза почти нищо. Всички дишахме тежко, напрегнати от скорошния сблъсък със смъртта или може би потиснати от мисълта за онези, които бяхме пратили в отвъдното, но дълбоко, мъчително радостни, че не се бяхме оказали между тях. Поне аз се чувствах така.
Отидох при кърмата на лодката и взех веслото, но течението бе твърде силно, за да мога да я направлявам. Трябваше да му се оставим. С настъпването на зората мъглата побеля, но видимостта не стана по-добра, отколкото докато бе черна. Всичко друго бе изчезнало, виждаха се единствено искрящите пламъци, обгръщащи замъка.
Внезапно над песента на реката долових странен шум. Беше като мощно бръмчене, все едно огромен облак насекоми се спускаше над града.
— Чуваш ли? — попитах Шизука.
Тя се смръщи.
— Какво?
— Не знам.
Слънцето изгря и стопи мъглата. Бръмченето и биенето откъм брега се засилваха, докато накрая звукът се изчисти до нещо, което разпознах — тропот от краката на хиляди хора и коне, дрънчене на сбруи, звън на стомана. През разкъсаната пелена на мъглата се мяркаха ярки цветове — гербовете и флаговете на западните кланове.
— Араи е тук! — възкликна Шизука.
Има достатъчно хроники за превземането на Инуяма, а и аз повече не участвах в него, тъй че няма защо да го описвам тук.
Не бях очаквал, че ще преживея тази нощ. Нямах представа, какво да правя оттук нататък. Бях предоставил живота си на Племето, това ми беше ясно, но все още имах задължения към Шигеру, които трябваше да изпълня.
Каеде не знаеше нищо за сделката ми с Кикута. Ако бях Отори, наследникът на Шигеру, мой дълг бе да се оженя за нея и наистина нямаше нещо, което да желаех по-силно. Ако трябваше да стана Кикута, госпожица Ширакава за мен щеше да бъде недостижима като луната. Случилото се между нас сега изглеждаше като сън. Усещах, че трябва да се срамувам от онова, което бях сторил, и затова — като последен страхливец — просто го изключих от съзнанието си.
Най-напред отидохме в жилището на Муто, където ме бяха скрили. Преоблякох се и хапнах набързо. Шизука незабавно тръгна да говори с Араи и остави Каеде на грижите на жените в къщата.
Нямах никакво желание да говоря нито с Кенджи, нито с когото и да било. Исках да стигна до Тераяма, да погреба Шигеру и да поставя главата на Ийда на гроба му. Знаех, че трябва да го сторя бързо, преди Кикута да ме поставят изцяло под собствената си власт. Давах си сметка, че вече бях проявил достатъчно неподчинение, връщайки се в крепостта. Макар че не бях убил Ийда собственоръчно, всички щяха да решат, че това е мое дело против волята на Племето. Не можех да го отрека, без да причиня неимоверно зло на Каеде. Не възнамерявах вечно да отказвам подчинение. Просто ми бе нужно още малко време.