Никак не бе трудно да се измъкна незабелязано в суматохата на този ден. Отидох до къщата, където бяхме отседнали с Шигеру. Собствениците бяха избягали още при пристигането на армията на Араи и бяха отнесли по-голямата част от вещите, но много от нещата ни все още бяха в стаите, в това число скиците, които бях направил в Тераяма, както и писалището, върху което Шигеру бе написал последното си писмо до мен. Огледах ги с тъга. Скръбта отекваше все по-силно в мен, обсебвайки вниманието ми. Струваше ми се, че усещам присъствието на Шигеру в помещението, представях си го как седи при отворената врата, как нощта се спуска, а аз не се връщам.
Не взех много — един кат дрехи, малко пари и коня си Раку, който намерих в конюшнята. Кю, черният кон на Шигеру, бе изчезнал, както и повечето коне на Отори, но Раку бе все още там, неспокоен и напрегнат от мириса на огън, който се стелеше над града. Щом ме видя, се успокои. Оседлах го, вързах кошницата с главата на Ийда отзад на седлото и напуснах града, присъединявайки се към тълпите от хора по междуградския път, които бягаха от приближаващите войски.
Яздех бързо, спирах за кратко и спях по малко само през нощта. Времето се оправи и въздухът бе свеж, с едва доловим дъх на есен. С всеки изминал ден планината се открояваше все по-ясно на фона на лазурното небе. Някои дървета вече се бяха окичили с първите златисти листа. Вероятно бе красиво, но аз нямах сетива за красотата. Знаех, че трябва да размишлявам върху онова, което ми предстоеше да правя, но нямах сили да се взра във вече стореното. Намирах се в онзи стадий на мъката, когато ми се струваше непоносимо да гледам напред. Единственото, което исках, бе да се върна там, в къщата в Хаги, обратно във времето, когато Шигеру бе жив, преди да поемем към Инуяма.
Следобед на четвъртия ден, когато току-що бях отминал Кушимото, осъзнах, че тълпите по пътя сега се стичат срещу мен. Викнах към един селянин, повел товарен кон:
— Какво става там напред?
— Монаси! Воини! — извика той в отговор. — Превзеха Ямагата. Тохан бягат. Казват, че владетелят Ийда бил мъртъв!
Аз се усмихнах, питайки се какво ли би направил, ако видеше страховития багаж на седлото ми. Бях в одежди за път, без отличителни знаци или герб. Никой не знаеше кой съм, и сам дори не подозирах, че името ми вече се е прочуло.
Скоро след това по пътя пред мен чух шум от приближаващи въоръжени мъже и отбих с Раку в горичката. Не исках да го загубя или да бъда въвлечен в безсмислени схватки с отстъпващите Тохан. Те се движеха бързо, очевидно с надеждата да стигнат до Инуяма, преди монасите да ги догонят, но предчувствах, че ще ги задържат на пропускателния пункт при Кушимото, и вероятно това щеше да ги забави.
През по-голямата част от оставащия ден продължиха да минават край мен, забързани и напрегнати, докато аз се движех на север през гората, избягвайки ги всеки път, когато това бе възможно, макар че на два пъти ми се наложи да използвам Джато, за да защитя себе си и коня. Китката още ме наболяваше и щом слънцето залезе, бях обзет от безпокойство — не за собствената си безопасност, а заради страха, че няма да успея да изпълня мисията си. Изглеждаше твърде опасно да се опитам да поспя. Луната бе ярка и яздих цяла нощ. Раку се движеше със своята лека стъпка, с едното ухо напред, а с другото назад.
Развидели се и съзрях в далечината очертанията на планините, които ограждаха Тераяма. Щях да пристигна там преди края на деня. Под пътя зърнах вир и спрях, за да напоя Раку. Слънцето изгря и от топлината му изведнъж ми се приспа. Вързах коня на едно дърво, взех седлото за възглавница, легнах и тутакси съм потънал в сън.
Събудих се от усещането, че земята под мен се тресе. Останах да лежа още миг, взрян в пъстрата светлина, която падаше върху вира, и заслушан в ромона на водата и в тропота на стотици приближаващи по пътя нозе. Станах с намерението да скрия Раку по-навътре в гората, но когато вдигнах поглед, видях, че войската не е от изтеглящите се сили на Тохан. Мъжете носеха брони и оръжия, но флаговете бяха на клана Отори и на храма Тераяма. Онези, които не носеха шлемове, бяха с бръснати глави и в първата редица разпознах младежа, който ни бе показал картините.