След посещението на гроба Каеде се бе върнала в женската постройка за гости и нямаше как да говоря с нея. Копнеех да я видя, но се и страхувах. Страхувах се от властта й над мен и от моята над нея. Опасявах се, че ще й причиня болка и по-лошо — че няма да посмея да я нараня. Онази нощ, неспособен да заспя, отново излязох и седнах в градината, закопнял за тишина, но винаги слушайки. Знаех, че ще замина с Кикута, когато дойде за мен през нощта, но не можех да освободя съзнанието си от образа на Каеде, от спомена за нея, от онази сцена, в която тя стоеше безмълвна до тялото на Ийда, от последвалото сливане, от крехкостта й, докато прониквах в нея. Мисълта повече никога да не изпитам всичко това бе тъй мъчителна, че дробовете ми останаха без въздух.
Чух леките стъпки на женски нозе. Шизука сложи ръката си на рамото ми и прошепна:
— Госпожица Ширакава иска да те види.
— Не бива — отвърнах.
— Те ще дойдат призори — добави тя. — Казах й, че никога няма да се откажат от претенциите си към теб. Всъщност заради неподчинението ти в Инуяма учителят вече е решил, че ако не тръгнеш с тях тази нощ, ще умреш. Тя иска да се сбогувате.
Последвах я. Каеде седеше в отдалечения край на верандата, фигурата й бе слабо осветена от чезнещата луна. Помислих си, че бих разпознал силуета й навсякъде, очертанията на главата и раменете й, характерното движение, с което обърна лице към мен. Лунната светлина проблесна в очите й, превръщайки ги във вирове черна планинска вода, когато снегът засипва земята и светът става бял и сив. Паднах на колене пред нея. Сребристото дърво ухаеше на гора и на светилището, на мъзга и на тамян.
— Шизука казва, че трябва да ме напуснеш, че не можем да се оженим — гласът й бе приглушен и недоумяващ.
— Племето няма да ми позволи да водя този живот. Аз не съм… сега не мога да бъда… владетел от клана Отори.
— Но Араи ще те закриля. Той иска точно това. Нищо няма да стои на пътя ни…
— Каеде, сключих сделка с човека, който е глава на моето семейство. Оттук нататък животът ми му принадлежи — в този миг, в безмълвието на нощта помислих за баща си, който се бе опитал да избяга от кръвната си предопределеност и бе убит за това. Струваше ми се, че тъгата ми не можеше да бъде по-дълбока, но тази мисъл откри нова бездна.
Тя ми отвърна:
— За осем години като заложница нито веднъж не помолих никого за нищо. Ийда Садаму ми заповяда да отнема живота си, но аз не молих за пощада. Възнамеряваше да ме изнасили, но пак не го помолих за милост. А сега моля теб — не ме изоставяй! Умолявам те да се ожениш за мен. Никога повече няма да помоля никого за нищо… — тя се хвърли на земята пред мен, косите и робата й докоснаха пода с копринен съсък. Усещах аромата на парфюма й. Косите й бяха тъй близо, че бръснаха ръцете ми. — Страх ме е — прошепна тя. — Страхувам се от себе си. В безопасност съм единствено с теб.
Оказа се по-мъчително, отколкото бях очаквал. И онова, което го правеше още по-непоносимо, бе увереността, че ако просто легнем един до друг, плът до плът, цялата болка ще изчезне.
— Племето ще ме убие — казах накрая.
— Има по-страшни неща от смъртта! Ако те убият, аз ще убия себе си и ще те последвам! — тя взе ръцете ми в своите и се наклони към мен. Очите й горяха, кожата й бе суха и пареща, костите й — крехки като на птичка. Усещах как кръвта тече устремно във вените й. — Ако не можем да живеем заедно, нека умрем заедно!
Гласът й бе настоятелен и възбуден. Нощният въздух изведнъж сякаш стана студен. В песни и романтични истории двойките умират заедно от любов. Спомних си думите на Кенджи към Шигеру: „Ти си влюбен в смъртта, като цялата ви каста.“ Каеде бе от същата каста на воините, но аз не. Не исках да умирам. Дори не бях навършил още осемнайсет години.
Мълчанието ми бе достатъчен отговор за нея. Очите й потърсиха лицето ми.
— Никога няма да обичам друг освен теб — промълви тя.
Двамата почти никога не се бяхме поглеждали открито. Погледите ни винаги бяха откраднати и скришни. Сега, когато се разделяхме, можехме да се взрем в очите си без свенливост или срам. Чувствах болката и отчаянието й. Исках да облекча страданието й, но не можех да сторя онова, за което ме бе помолила. От объркването ми, докато държах ръцете й и се взирах дълбоко в очите й, избликна някаква сила. Погледът й се напрегна, все едно тя се давеше. После въздъхна и затвори очи. Тялото й се олюля. Шизука изскочи от сенките и я хвана, докато падаше. Двамата внимателно я положихме на пода. Бе заспала дълбоко, както бях сторил аз под погледа на Кикута в скришната стая.