Хаги бе първият истински град, в който се озовавах, и ми се стори необятен и стъписващ. Главата ми кънтеше от звуци — викове на улични търговци, тракане на станове откъм сбитите къщурки, отривисти удари на каменоделци, пронизително стържене на триони и още много други шумове, чиято природа не бях в състояние да определя. Една от улиците бе изпълнена с грънчари и пропита с мирис на глина, а въздухът, който лъхаше от пещта за керамика, ме блъсна в ноздрите. Никога по-рано не бях чувал грънчарско колело, нито бумтене на пещ. Макар и заглушавани от всички други шумове, се долавяха викове, бъбрене, ругатни и смях на човешки същества, а всевъзможните миризми не бяха в състояние да потиснат неизменното зловоние на собствените им отпадъци. Над къщите се извисяваше замъкът, построен с гръб към морето. За момент си помислих, че сме се отправили натам, и сърцето ми се сви — изглеждаше тъй мрачен и зловещ; но ние завихме на изток, следвайки реката Нишигава, към мястото, където се вливаше в Хигашигава. Вляво от нас се простираше район с криволичещи улици и канали, където зидове с керемидени покриви ограждаха множество грамадни къщи, които се забелязваха между дърветата.
Слънцето се бе скрило зад тъмните облаци, а въздухът бе наситен с мирис на дъжд. Конете усилиха ход, сякаш знаеха, че скоро ще се озоват у дома. В края на улицата стоеше отворена широка порта. Пазачите бяха излезли от стражницата до нея и докато минавахме покрай тях, коленичиха и се поклониха ниско.
Конят на владетеля Отори приведе глава и я отърка силно в мен. После изцвили и тутакси в отговор откъм конюшните се разнесе цвиленето на друг кон. Аз хванах юздата и господарят слезе. Васалите поеха конете и ги отведоха.
Владетелят Отори прекоси градината и се отправи към къщата. Аз се спрях за момент, обзет от колебание, без да знам дали да го последвам, или да отида с хората му, но той се обърна, извика името ми и ме подкани с жест да вървя след него.
Градината изобилстваше от дървета и храсти, които растяха съвсем различно от дивите дървета в планината — скупчени и притиснати едно до друго. Тук всяко от тях растеше в свое собствено пространство, опитомено и улегнало. И въпреки това от време на време ми се струваше, че виждам планината, сякаш я бяха пленили и пренесли тук в умален вид.
Градината бе наситена и със звуци — звукът на вода, която се точеше на тънка струйка от тръбите или подскачаше буйно по камъните. Спряхме да си измием ръцете при водохранилището и водата се оттече бълбукайки, все едно бе омагьосана.
Слугите от къщата вече чакаха на верандата да поздравят своя господар. Изненадах се от малкия им брой, но после разбрах, че владетелят Отори живее съвсем скромно. Имаше три млади момичета, една по-възрастна жена и мъж на около петдесет години. След обичайните поклони момичетата се отдръпнаха, а двамата по-възрастни се втренчиха в мен със зле прикрито удивление.
— Толкова прилича на…! — прошепна жената.
— Странно! — съгласи се мъжът, поклащайки глава.
Владетелят Отори се усмихваше, докато изуваше сандалите си. После влезе в къщата.
— Срещнах го в тъмното! Разбрах го едва на следното утро. Случайна прилика, нищо повече.
— Напротив — възрази жената, докато ме въвеждаше в къщата. — Направо му е одрал кожата! — мъжът вървеше след нас, втренчил поглед в мен със стиснати устни, все едно току-що бе отхапал възкисела слива — явно предчувстваше само беди от появата ми в този дом.
— Както и да е, нарекох го Такео — каза господарят през рамо. — Сгорещете вода и му намерете подходящи дрехи.
Мъжът изсумтя удивен.
— Такео! — възкликна жената. — А как ти е истинското име?
Когато не отвърнах нищо, а просто свих рамене и се усмихнах, мъжът избухна:
— Той е слабоумен!
— Не, говори си много добре — отвърна нетърпеливо владетелят Отори. — Чух го да приказва. Само че е видял нещо ужасно, от което временно е онемял. Щом шокът отмине, ще проговори отново.
— Разбира се — каза жената, като ми се усмихваше и ми кимаше. — Ела сега с мен, аз съм Чийо. Ще се погрижа за теб.
— Простете, владетелю Шигеру — рече упорито възрастният мъж. Предположих, че двамата слуги познаваха господаря още от детството му и го бяха отгледали. — Простете, но какви са ви плановете за момчето? Трябва ли да му се намери работа в кухнята… или в градината? Ще се обучава ли на занаят? Има ли някакви умения?
— Смятам да го осиновя — отвърна владетелят Отори. — Можеш да започнеш да действаш по въпроса още от утре, Ичиро.