Върху мокрите камъни лежеше разчленен мъжки труп. Едва успях да различа чертите върху отсечената глава. Беше Исао, старейшината на Скритите. Устата му все още зееше, застинала в последна болезнена гримаса.
Убийците бяха оставили връхните си дрехи в прилежен куп до една колона. Различих съвсем ясно герба, изобразяващ троен дъбов лист — явно доказателство за принадлежността им към фамилията Тохан, главния клан на Инуяма. Спомних си странника, който бе минал през селото ни в края на седмия месец. Бе пренощувал в нашата къща и когато преди вечеря мама бе подхванала обичайната молитва, той се бе опитал да я спре с думите: „Не знаеш ли, че Тохан мразят Скритите и замислят да ни нападнат? Владетелят Ийда се е заклел да ни унищожи.“ На следващия ден родителите ми бяха отишли при Исао, за да му го кажат, но той не им бе повярвал. Живеехме далеч от столицата и борбите за власт между клановете не ни бяха засягали. В селото ние, Скритите, живеехме в сговор с всички останали, изглеждахме и се държахме като тях, само молитвите ни бяха различни. Защо някой би пожелал да ни причини зло? Звучеше немислимо.
И все още ми се струваше така, докато стоях вцепенен до казана. Водата продължаваше да тече на тънка струйка; обзе ме желание да взема малко в шепа, да отмия кръвта от лицето на Исао и внимателно да му затворя устата, само че не можех да помръдна. Знаех, че всеки миг мъжете от клана Тохан ще се обърнат, ще ме забележат и ще ме посекат. Нямаше да имат ни жалост, ни милост. Вече бяха осквернени от смъртта, след като бяха убили човек в самото светилище.
В далечината с кристална яснота чух тропот на препускащ кон. Докато ударите на копитата все повече приближаваха, изпитах онова чувство за вече преживяно, което понякога ни обзема в сънищата. Знаех кого ще видя очертан от портата на светилището. Не го бях виждал никога през живота си, но мама, когато искаше да ни сплаши или да ни накара да станем послушни, ни го описваше като някакъв великан или човекоядец. Затова сега го познах без затруднение. Беше Ийда Садаму, главата на клана Тохан. Конят му се изправи на задните си крака и изцвили, доловил мириса на кръв. Ийда седеше на седлото неподвижен, сякаш бе излят от желязо. Бе облечен в черни доспехи от глава до пети, шлемът му бе увенчан с еленови рога. Жестоките му устни бяха обрамчени от къса черна брада. Очите му искряха като на погнал дивеч ловец.
Именно тези искрящи очи срещнаха моите. Тутакси разбрах за него две неща — първо, че не се страхува от нищо нито на този, нито на онзи свят, и, второ, че обича да убива заради самото убийство. Сега, след като вече ме бе видял, нямаше надежда да оцелея. Мечът бе в ръката му. Единственото, което ме спаси, бе неохотата на коня да мине през портата. Животното отново се изправи на задните си крака и отскочи назад. Ийда извика. Мъжете в светилището се обърнаха, видяха ме и се разкрещяха на грубия си тохански диалект. Аз грабнах остатъка от тамяна, без дори да забелязвам, че ми пърли ръката, и хукнах навън през портата. Когато конят се хвърли към мен, тикнах тамяна в хълбока му. Животното се извиси на задни крака, размахвайки копита досами лицето ми. Чух как мечът изсвистя, разсичайки въздуха. Давах си сметка, че бях обграден отвсякъде. Изглеждаше невъзможно Тохан да ме изпуснат, но имах чувството, че се бях раздвоил. Видях меча на Ийда да се стоварва отгоре ми, но въпреки това останах невредим. Отново смушках коня с тамяна. Той изпръхтя от болка и заподскача диво, хвърляйки яростни къчове. Загубил равновесие от замаха с меча, който по някаква причина бе пропуснал целта си, Ийда политна напред, преметна се през главата на коня и се строполи на земята. Връхлетя ме ужас, а после — неистова паника. Бях съборил от седлото предводителя на клана Тохан. Нямаше да има граница за мъченията и болката, които да изкупят подобна постъпка. Би трябвало да се хвърля на земята и да пожелая смъртта си. Но аз знаех, че не искам да се разделя с живота си. Нещо се раздвижи в кръвта ми, подсказвайки ми, че няма да умра преди Ийда. Първо щях да го видя мъртъв.
Не знаех нищо за войните между клановете, за суровия кодекс, на който се подчиняваха, за кръвните вражди помежду им. Бях прекарал живота си сред Скритите, на които бе забранено да убиват и които бяха възпитавани да си прощават един другиму. Но в този миг отмъщението ме спечели за свой ученик. Разпознах го незабавно и тутакси усвоих първия му урок. То бе онова, което желаех; то щеше да ме спаси от чувството, че съм жив призрак. В тази част от секундата го приех в сърцето си. Сритах най-близкостоящия мъж, целейки го в слабините, впих зъби в нечия ръка, сграбчила китката ми, изтръгнах се от тях и се втурнах към гората.