За мое учудване господарят прихна.
— Струвало си е да се види! Но постъпката ти те изправя пред двойно по-голяма опасност. Нанесъл си му обида, за която трябва да отмъсти. При все това сега си под моя закрила. Няма да позволя на Ийда да те вземе от мен.
— Вие ми спасихте живота. От този ден нататък той ви принадлежи.
По някаква причина непознатият прихна отново.
— Чака ни дълъг път на празен стомах и с подгизнали одежди. Трябва да прехвърлим хребета преди зазоряване, когато ще се втурнат да ни преследват — той крачеше бързо, а аз подтичвах след него, като се мъчех да овладея треперенето на нозете си и тракането на зъбите си. Дори не знаех името му, но исках той да се гордее с мен и никога да не изпита съжаление, че ми е спасил живота. Сякаш усетил мислите ми, непознатият добави: — Аз съм Отори Шигеру, от клана Отори, в Хаги. Но докато съм на път, не използвам това име, затова и ти недей… — Хаги за мен бе далеч колкото Луната и макар че бях чувал за клана Отори, не знаех нищо за тях, освен че са били победени от Тохан в грандиозна битка преди десет години в долината Яегахара. — А твоето име как е?
— Томасу.
— Хм… Често срещано име сред Скритите. По-добре се отърви от него — той мълча известно време, а после отсече в тъмното: — Отсега нататък ще се казваш Такео.
И така между водопада и върха на планината аз загубих името си, придобих нова самоличност и свързах съдбата си с клана Отори.
Зората ни завари измръзнали и гладни в село Хиноде, известно с горещите си извори. Вече се намирах по-далеч от дома си, отколкото когато и да било през целия ми живот. За Хиноде знаех само онова, което разправяха момчетата от моето село — че мъжете там са измамни, а жените — горещи като изворите и биха си легнали с теб за цената на чаша вино. Не ми се удаде възможност да проверя дали което и да е от тези две твърдения бе истина. Никой не смееше да измами владетеля Отори, а единствената жена, която видях, бе съпругата на ханджията, която ни сервира храната.
Срамувах се от това, как изглеждах — в износените си дрехи, които мама бе кърпила толкова често, че вече бе невъзможно да се разпознае първоначалният им цвят. Освен това бяха мръсни и осеяни с кървави петна. Не можех да повярвам, че господарят очакваше да спя в странноприемницата заедно с него. Мислех, че ще остана в конюшните. Но той явно не искаше да ме губи за дълго от поглед. Нареди на жената да изпере дрехите ми и да ме проводи до горещия извор да се измия. Когато се върнах почти заспал след безсънната нощ и въздействието на банята закуската ни бе поднесена в стаята и той вече ядеше. Покани ме с жест да се присъединя към него. Аз коленичих на пода и казах молитвата, която винаги произнасяхме преди първото ядене за деня.
— Не можеш повече да правиш това — заяви владетелят Отори с уста, пълна с ориз и мариновани зеленчуци. — Дори когато си сам. Ако искаш да живееш, трябва да забравиш тази част от живота си. С нея е свършено завинаги — той преглътна и лапна нова хапка. — Има по-добри неща, за които си заслужава да умреш.
Предполагам, че един истински вярващ по никакъв начин не би се отказал от молитвите. Запитах се как ли биха постъпили мъртвите мъже от селото ми. Спомних си погледа в безжизнените им очи — празен и в същото време недоумяващ. Престанах да се моля. Вече не чувствах глад.
— Яж — подкани ме господарят, макар и не грубо. — Не искам да те нося през целия път до Хаги.
Насилих се да хапна малко, за да не предизвикам презрението му. После той ме прати да кажа на жената да приготви постелите. Почувствах се неловко да й нареждам не само защото смятах, че тя ще ми се изсмее и ще ме попита къде са ми ръцете, но и защото нещо ставаше с гласа ми. Чувствах как глъхне, сякаш думите бяха твърде слаби, за да предадат онова, което бяха видели очите ми. Все едно, след като схвана онова, което исках да й кажа, тя се поклони почти толкова ниско, колкото и на владетеля Отори, и побърза да се подчини.
Господарят Отори легна и затвори очи. Изглежда, заспа незабавно. Очаквах, че и аз ще потъна в сън веднага, но мислите ми блуждаеха трескави, стъписани и изтощени. Изгорената ми ръка туптеше, а аз чувах всичко наоколо с необичайна и малко тревожна яснота — всяка изречена в кухнята дума, всеки звук откъм града. Отново и отново мислите ми се връщаха към мама и момичетата. Казвах си, че всъщност не съм ги видял мъртви. Вероятно бяха избягали; надявах се да са в безопасност. Всички в селото ни харесваха мама. Тя не би избрала смъртта. Макар че бе родена сред Скритите, не бе фанатична. Палеше тамян в светилището и оставяше приношения за божеството на планината. Не бе възможно мама, с нейното широко лице, загрубели ръце и медна кожа, да е мъртва и да лежи някъде под небето редом с телата на своите дъщери, а иначе зорките й очи да са пусти, изпълнени с недоумение!