— Нека отидем и го свалим — рекох. Станах и тихо повиках Юки. Тя се върна в стаята и тримата облякохме черните нощни одежди на Племето, покривайки изцяло лицето и ръцете си. Взехме гароти, въжета, куки, дълги и къси ножове и отровни капсули, които биха ни осигурили бърза смърт.
Аз взех Джато. Кенджи каза:
— Остави го тук. Не можеш да се катериш с дълъг меч — подминах репликата му. Знаех за какво щеше да ми е нужен.
Къщата, в която ме криеха, бе значително отдалечена от крепостния град в западна посока, сред домовете на търговците южно от реката. Районът бе насечен от многобройни тесни улички, поради което придвижването можеше да се извършва лесно и незабелязано. В дъното на нашата улица минахме покрай храма, където все още светеше, тъй като свещениците се подготвяха за среднощни ритуали. До каменен фенер се бе свила котка. Промъкнахме се покрай нея и тя дори не помръдна.
Вече приближавахме реката, когато долових звън на стомана и тропот на нозе. Кенджи застина при една порта и стана невидим. Юки и аз безмълвно скочихме на покрива на зида и се сляхме с керемидите.
Патрулът се състоеше от един войник на кон и петима пешаци. Двама от тях носеха горящи факли. Движеха се по пътя, който вървеше успоредно на реката, осветяваха всеки тесен проход и надничаха в него. Вдигаха голям шум и затова изобщо не ме разтревожиха.
Керемидите под лицето ми бяха влажни и хлъзгави. Продължаваше да ръми леко и приглушено.
Вероятно дъждовните капки се стичаха по лицето на Шигеру…
Скочих от зида и всички продължихме нататък към реката. Покрай уличката вървеше тесен канал. Юки ни поведе през него. Придвижихме се пълзешком, обезпокоявайки заспалите риби, и се показахме на мястото, където се вливаше в реката. Водата замаскира следите от стъпките ни. Пред нас се извисяваше тъмният силует на крепостта. Пелената от облаци бе тъй ниско, че едва различавах очертанията на най-високите кули. От крепостната стена ни делеше първо реката, а след това — ровът.
— Къде е той? — попитах шепнешком Кенджи.
— На източната страна, под двореца на Ийда. Където видяхме железните пръстени.
В гърлото ми се надигна буца. Правейки усилие да я преглътна, попитах:
— Стражи?
— В коридора точно отгоре, на едно място. Долу на земята — патрули.
Както в Ямагата, седнах и дълго съзерцавах крепостта. Никой от нас не каза нито дума. Почувствах как тъмната ми същност на Кикута се надига и плъзва по вените и мускулите ми. Така и аз щях да се вмъкна в крепостта и да я принудя да ми даде онова, което сега охраняваше.
Свалих Джато от пояса си и го положих на брега, скривайки го във високата трева.
— Чакай тук — рекох му наум. — Ще доведа твоя господар при теб.
Вмъкнахме се един по един в реката и заплувахме под вода до отсрещния бряг. Чух първия патрул в градините отвъд рова. Останахме да лежим в тръстиките, докато отмине, после претичахме през тясната ивица блатиста местност и преплувахме рова по същия начин.
Първата крепостна стена се издигаше направо от рова. Най-горе имаше друга, покрита с керемиди малка стена, която опасваше градината пред резиденцията и тясната ивица земя отзад между стените на резиденцията и крепостната стена. Кенджи скочи на земята, за да наблюдава за патрули, докато ние двамата с Юки пропълзяхме по керемидения покрив до югоизточния ъгъл. На два пъти чухме предупредителното цвърчене на щурец, което Кенджи имитира, и станахме невидими, докато патрулите под нас отминаха.
Аз коленичих и погледнах нагоре. Над мен се намираше редът прозорци на коридора в дъното на резиденцията. Те всички бяха затворени и обезопасени с решетки, с изключение на един, най-близкия до железните пръстени, от които бе провесен Шигеру на увити около китките му въжета. Главата му бе клюмнала върху гърдите, краката му бяха леко опрени в стената, поемайки част от тежестта, падаща на ръцете. Чувах бавното му хрипливо дишане. Все още беше жив.
Славеевият под запя. Притиснах се към керемидите. Чух как някой се надвеси от прозореца над мен, а после и немощния вик на Шигеру, когато въжето бе разклатено и губейки опора, краката му увиснаха безпомощно.
— Танцувай, Шигеру, днес е денят на сватбата ти! — изсмя се подигравателно пазачът.
Усетих в гърдите си тлееща ярост. Юки сложи ръка върху моята, но аз не възнамерявах да избухвам. Яростта ми сега не бушуваше, но бе още по-мощна.