Изчакахме доста дълго. Под нас не минаха други патрули. Нима Кенджи бе обезвредил всички? Лампата на прозореца мигаше и димеше. През десетина минути там се появяваше някой. Всеки път, когато страдалецът, увиснал на въжетата, намираше къде да стъпи, някой от пазачите идваше и го разклащаше. Всеки пък викът на болка бе все по-слаб, а времето, в което се съвземаше — по-дълго.
Прозорецът оставаше отворен. Аз прошепнах на Юки:
— Трябва да се покатерим горе. Ако успееш да ги убиеш, когато дойдат отново, аз ще се заема с въжето. Щом чуеш призив на елен, срежи въжетата на китките му. Аз ще го смъкна долу.
— Ще се видим при канала — произнесе тя само с устни.
Веднага след поредното посещение на мъчителите скочихме на земята, прекосихме тясната ивица земя и започнахме да се катерим по стената на резиденцията. Юки се вмъкна в прозореца, докато аз, прилепнал към перваза под него, извадих въжето от пояса си и го преметнах през един от металните пръстени.
Славеевият под запя отново. Застинах, притиснат плътно до стената, и станах невидим. Чух как някой се надвеси над мен, долових рязко поемане на дъх, трополене на безпомощно подритващи срещу гаротата нозе и после мълчание.
— Тръгвай! — прошепна Юки.
Започнах да се спускам надолу по стената към Шигеру, като постепенно отпусках въжето. Почти го бях достигнал, когато чух писък на щурец. Отново станах невидим, като се молех мъглата да скрие допълнителното въже. Чух как патрулът мина под мен. Откъм рова се разнесе шум — внезапен плясък, който отвлече вниманието им. Единият от мъжете отиде към ръба на стената и протегна факла над водата. Светлината се открояваше слабо на фона на бялата пелена на мъглата.
— Някакъв воден плъх — извика стражът. Поеха нататък и аз чух как стъпките им постепенно заглъхнаха.
Сега времето се ускори. Знаех, че скоро над мен ще се покаже друг пазач. Докога Юки можеше да ги убива един по един? Стените бяха хлъзгави, въжето — още повече. Последните няколко метра преодолях, плъзгайки се надолу, докато се изравних с Шигеру.
Висеше със затворени очи, но или чу, или усети присъствието ми. Отвори ги, прошепна името ми без изненада и ми прати призрака на своята топла усмивка, с която отново разби сърцето ми.
— Няма да боли. Не издавайте нито звук — прошепнах.
Завързах го за себе си, доколкото можах, и нададох зов на елен. Юки тутакси отсече въжетата, с които бяха вързани китките му. Почувствал ръцете си освободени, той изстена неволно. Допълнителната тежест ме измести по хлъзгавата повърхност на стената и двамата се устремихме надолу. Молех се въжето ми да издържи. Оказа се малко късо и след ужасно тръсване се озовахме на около метър над земята.
Кенджи излезе от тъмнината, двамата отвързахме Шигеру и го отнесохме при зида. Учителят метна куките горе и заедно успяхме да го издърпаме. После го вързахме отново и Кенджи го спусна по стената, а аз се движех успоредно, като се опитвах да го подкрепям.
Не можехме да спрем в основата на зида, а трябваше веднага да го прекараме през рова, покривайки лицето му с черна качулка. Ако я нямаше мъглата, щяха да ни открият незабавно, тъй като с него не можехме да плуваме под вода. После го пренесохме през последната ивица земя откъм крепостта и от там — до речния бряг. Той бе почти в безсъзнание, потънал в пот от болки, с разранени устни, тъй като ги бе прехапал, за да не крещи. Както очаквах, двете му рамена бяха изкълчени; освен това храчеше кръв вследствие на някакво вътрешно нараняване.
Дъждът се беше усилил. Обади се истински елен, който, стреснат от нас, избяга със скокове, но откъм крепостта не се долавяше никакъв шум. Влязохме с Шигеру във водата и заплувахме бавно и предпазливо към отсрещния бряг. Благославях дъжда, който ни прикриваше и заглушаваше всеки звук, но това означаваше, че и да погледнех назад към крепостта, нямаше как да видя какъвто и да било знак от Юки.
Стигнахме до другия бряг и положихме Шигеру във високата лятна трева. Кенджи коленичи до него, смъкна качулката и избърса водата от лицето му.
— Прости ми, Шигеру — каза той.
Шигеру се усмихна, безсилен да отрони дума. Успя само да прошепне името ми.
— Тук съм! — приклекнах до него.
— Носиш ли Джато?
— Да, господарю.
— Използвай го сега. Отнеси главата ми в Тераяма и ме погреби до Такеши — той млъкна за момент, сграбчен от пореден спазъм, след което довърши: — И ми донеси там главата на Ийда — а сетне, докато Кенджи му помагаше да коленичи, добави тихо: — Такео никога не ме е разочаровал.