Покойният ми дядо не че бил страхлив човек; някой път ще срещне вълк и ще го хване право за опашката; ще мине с юмруци между казаците — всички ще се натъркалят на земята като круши. Но все пак тръпки го побили, когато влязъл през тая тъмна нощ в гората. Поне звездичка да има на небето. Тъмно и глухо като във винарска изба; само далеч, далеч горе над главата му се чувало как студеният вятър се разхождал по върховете на дърветата и дърветата като казашки глави, натежали от ракия, се олюлявали отпуснато, като шепнели на листата пияни слова. И ето полъхнал такъв студ, че дядо ми си спомнил за своя овчи кожух и изведнъж сякаш сто чука заудряли из гората толкова силно, че главата му писнала. И сякаш светкавица осветила за един миг цялата гора. Дядо ми веднага съгледал пътечката, която минавала през ниския храсталак. Ето и изгорялото дърво, и трънливите храсти. Така, всичко е точно така, както му било казано: не, не го излъгал кръчмарят. Но не било много приятно да се промъква през бодливите храсти; никога дотогава не бил виждал проклетите бодли и съчки да дращят тъй до болка: почти на всяка крачка му се искало да извика. Лека-полека се измъкнал на открито място и доколкото можал да забележи, дърветата оредявали и ставали толкова дебели, каквито дядо ми не бил виждал и отвъд Полша. Гледа — между дърветата се мярнала и рекичка, черна като лъскава стомана. Дълго стоял дядо ми на брега и се оглеждал на вси страни. На другия бряг гори огън и сякаш всеки миг ще угасне, но пак се отразява в рекичката, която трепти като полски благородник в казашки лапи. Ето и мостчето! Ала по него може да мине само дяволска бричка. Все пак дядо ми смело стъпил на моста и по-скоро, отколкото друг би сварил да извади табакерата с енфие, се намерил на другия бряг. Едва сега съгледал, че край огъня седели хора, и то такива приятни муцуни, че в друго време какво не би дал, само да се отърве от запознаване с тях. Но сега нямало що, трябвало да ги заприказва. Дядо ми им се поклонил току-речи до пояс: „Помози Бог, добри хора!“ Поне един да кимне с глава: седят, мълчат и хвърлят нещо в огъня. Като видял едно свободно място, дядо ми без много усуквания сам седнал. Приятните муцуни мълчат; мълчи и дядо ми. Дълго време седели мълчаливо. На дядо ми вече дотегнало, поровил в джоба си, извадил лулата, огледал се наоколо — никой не го поглежда. „Извинявайте, ваши милости, бъдете добри: ако може примерно казано такова… (дядо ми бил стар човек и знаел как да подхване приказка, а в случай на нужда може би и пред царя не би се посрамил) примерно казано и себе си да не забравя, и вас да не обидя — лула си имам, но няма с какво да я запаля.“ И на тая приказка — нито дума, само една муцуна мушнала запалена главня право в челото на дядо ми така, че ако той не бил се отместил, може би щял да се прости завинаги с едното си око. Като видял най-после, че си губи времето напразно, решил — дали го слуша нечистото племе, или не — да разправи каква е работата. Муцуните наострили уши и протегнали лапи. Дядо ми се досетил: събрал в шепа всичките си пари и ги хвърлил в средата им като на кучета. Щом хвърлил парите, всичко пред него се разбъркало, земята се затресла и как — сам не можал да каже — попаднал едва ли не в самия пъкъл. „Ах, майчице!“ — ахнал дядо ми, когато се вгледал по-добре: какви чудовища! Нито една муцуна не можеш да разпознаеш! Вещици толкова много, колкото понякога на Коледа се случва да навали сняг: натруфени, намазани като госпожички на панаир. И всички, които били там, играели като пияни някакво дяволско хоро. Вдигнали прах, Боже опази! Тръпки биха побили всеки християнин само при гледката колко високо подскачало дяволското племе. Дядо ми въпреки всичкия си страх го досмешало, като видял как дяволите с кучешки муцуни и с немски крачета въртели опашки и се усуквали около вещиците като момци около хубави девойки; а музикантите се налагали по бузите с юмруци, сякаш удряли дайре, и свирели с носове като с валдхорни. Щом съгледали дядо ми, втурнали се вкупом към него. Свински, кучешки, кози, птичи, конски муцуни — всичко се проточило и се натиска да се целува. Плюл дядо ми, толкова се погнусил! Най-после грабнали го и го сложили да седне на една маса, дълга може би колкото пътя от Конотоп до Батурин. „Ех, това не е много лошо — помислил дядо ми, като видял на масата свинско месо, наденици, кълцан лук със зеле и разни други лакомства. — Изглежда, дяволската сган не спазва постите!“ А дядо ми, трябва да знаете, не изпускаше случая да си похапне. Хранеше се покойникът здравата. И затова, без да се впуска в много приказки, приближил до себе си паницата с нарязана сланина и един пушен бут, взел една вилица, малко по-малка от ония вили, с които селяните вдигат сеното, набол най-голямото парче, подложил коричка хляб и гледа — пратил го в чужда уста. Ей тук, до самите му уши, нечия муцуна мляска и зъбите й тракат, та се чува по цялата маса. Дядо ми — нищо. Грабнал друго парче и вече го хванал уж с устни, но отново го пратил в чуждо гърло. Трети път — пак не улучил. Побеснял дядо ми; забравил и страх, и в чии лапи се намира. Скочил срещу вещиците.