— Ех, че съм бил глупак! Поп коз! Е, взе ли го? А, котешка породо!… Ами асо не щеш ли? Асо, момче…
Гръм се разнесъл в пъкъла; вещицата почнала да се гърчи и кой знае отде, калпакът — бух! — право в лицето на дядо ми.
— Не, това не ми стига! — извикал той, като се окуражил и сложил калпака на главата си. — Ако още сега не се яви пред мене юнашкият ми кон, гръм да ме порази ей на това нечисто място, ако не ви прекръстя всичките със светия кръст! — и вече вдигнал ръка, когато изведнъж пред него затракали конски кости.
— Ето ти коня!
Заплакал горкият като неразумно дете, щом ги погледнал. Домъчняло му за стария другар!
— Дайте ми тогава някакъв кон да се измъкна от вашето свърталище!
Дяволът плеснал с камшик — конят се вдигнал като огън под него и дядо ми полетял като птица нагоре.
Но насред пътя го дострашало, когато конят, без да се подчинява нито на виковете му, нито на юздата, препускал през пропасти и блата. През какви места минал — тръпки ни побиваха само като ни разправяше. Погледнал по едно време под нозете си и още повече се уплашил: пропаст, страшна стръмнина! А сатанинското животно никак не се смущава — направо през нея. Дядо ми се опитал да се задържи на коня, не можал. През пънове, през буци полетял презглава в пропастта и на дъното й тъй се ударил в земята, че душата му сякаш изскочила. Какво е станало тогава с него, нищо не помнел; а когато се посъвзел и се поогледал, вече било съвсем съмнало; мяркали му се познати места и той лежал на покрива на собствената си къща.
Прекръстил се дядо ми, когато слязъл долу. Каква е тая дяволска работа, каква магия, какви чудеса стават с човека! Погледнал ръцете си — цели в кръв; огледал се в бъчвата с вода — лицето му също. Измил се добре, за да не изплаши децата, влязъл полека в къщата; гледа: децата се дърпат от него и сочат уплашени с пръст, като му казват: „Гледай, гледай, мама скача като луда!“ И наистина, жената седи заспала пред чепкалото, държи в ръцете си вретеното и сънена подскача на пейката. Дядо ми я хванал лекичко за ръката и я събудил:
— Добро утро, жено, здрава ли си?
Тя дълго гледала с опулени очи, най-после го познала и му разправила как сънувала, че печката се разхождала из къщи и гонела навън с лопатата грънци, паници и дявол знае още какво.
— Е — рекъл дядо ми, — ти насън, а пък аз наяве. Виждам, че ще трябва да осветим къщата; а сега не бива да се бавя.
Като казал това и си починал малко, той намерил кон и вече не се спирал ни денем, ни нощем, докато не стигнал до мястото и не предал писмото на самата царица. Там дядо ми се нагледал на такива чудесии, че дълго време след това имал какво да разправя: как го завели в палатите, които били толкова високи, че да сложиш и десет къщи една върху друга, и тогава може би няма да стигнеш. Как надникнал в една стая — няма я; в друга — няма я; в трета — пак я няма; и в четвъртата я няма, а в петата погледнал — тя седи сама със златна корона в нова-новеничка сива свитка, с червени ботушки и златни галушки. Как заповядала му да напълнят цял калпак с петрублеви каймета, как… но можеш ли да си спомниш всичко. За разправията си с дяволите дядо ми престана да мисли и ако някой му напомнеше за нея, той мълчеше, сякаш тая работа не се отнасяше за него, и с голяма мъка трябваше да го караме да ни разправя отново всичко, както е било. И, изглежда, за наказание, загдето не се досетил веднага да освети къщата си, с жена му всяка година тъкмо по това време ставало такова чудо, че тя почвала да играе и не спирала. За каквото и да се залови, нозете й почват тяхното си и нея все още я тегли да танцува и да прикляква.
1831 г.