— Добра ти вечер, Шон — подхвърли Леля Ог. — Виждам, че пак си нахлупил на главата си туй мъртво агне.
— Стига, де, мамо! — измрънка той и се поста-ра да намести перуката.
— Къде е оня свещеник, дето сте му поверили Именуването?
— Какво, мамо? Ами не знам. Престанах да крещя имената на гостите преди половин час и се захванах да поднасям парченцата сирене на клеч-ка… Ох, мамо, не бива да вземаш толкоз много наведнъж!3
Леля Ог ловко изсмука коктейлните хапки от четири клечки наведнъж и огледа замислено гъмжилото.
— Ще си поприказвам с младия Верънс…
— Той е кралят, Лельо — напомни Агнес.
— Туй не е причина да ми се перчи, все едно е коронована особа.
— Според мен именно това е много основател-на причина.
— Я без нахалство… Ти иди да намериш оня омнианец и го дръж под око.
— И как да го открия? — кисело се осведоми Агнес. — Да търся къде има разпален огън ли?
— Всички носят черно — просвети я Леля. — Ха! Типично за таквиз като тях!
— Е, и? Ние също носим черно.
— Вярно! Ама нашето е… нашето е… — Леля се тупна по гърдите и причини сериозни вълнения в тази област от тялото си — …то си е правилно-то черно, ясно? Хайде, върви и внимавай да не се набиваш на очи — добави, макар че също носеше висока половин метър островърха шапка. Пак про-вери с поглед тълпата и сръга сина си в ребрата. — Шон, ти нали занесе покана и на Есме Вихронрав?
Той се облещи от ужас.
— Разбира се, мамо!
— Под вратата ли я пъхна?
— Не, мамо. Нали знаеш, че тя ми издърпа ухото, когато охлювите намърляха оная картичка миналата година? Затъкнах я в пантите, нищо не може да я помръдне.
— Добро момче — похвали го Леля.
Хората в Ланкър не хабяха труд да си слагат пощенски кутии. Рядко получаваха писма, но пък често трябваше да търпят свирепи ветрове. Защо да имат процепи във вратите, през които да се вмъкват неканени повеи? Затова оставяха писмата под тежки камъни, натикваха ги в саксии, пъхахаги под вратите.
Не че имаше изобилие от писма4. В Ланкър още царяха патриархални нрави, тоест всеки враждуваше постоянно с всички останали и предаваше обтегнатите отношения на потомството. Някои дрязги се точеха поколения наред. Сред тях имаше и такива, които бяха придобили антикварна стойност. В Ланкър добрата стара вражда се ценеше не по-малко от хубавото отлежало вино. Човек си я наглеждаше и я оставяше в наследство на децата си.
Хората не си пишеха. Който каквото имаше за казване, изричаше го в лицето на събеседника. Така отношенията се поддържаха приятно сгорещени.
Агнес се вмъкна в гъмжилото, чувствайки се доста глупаво. Това настроение я спохождаше честичко. Вече схващаше защо Маграт Чеснова винаги се бе мъкнала с развлачените си крещящи одежди, оставяйки у дома черната си шапка. Нахлупиш ли островърхата шапка и облечеш ли черно — а за снагата на Агнес бяха необходими големи количества черен плат, — всеки те гледа по съвсем определен начин. Ти си Вещица. Положението си имаше и добри страни. Но една от лошите се състоеше във факта, че хората притичват при теб с неприятностите си, без нито за миг да им хрумне, че няма да се справиш.
Все пак с нея се отнасяха почтително дори онези, които я помнеха от времето преди да е заслужила шапката си. Общо взето, правеха й път, макар че това се случваше бездруго, ако Агнес се устремеше нанякъде с пълна пара.
— Добър вечер, госпожице…
Тя се озърна към Дървеняааау, натруфен с парадната си униформа.
Беше важно да не се усмихва в такива моменти, затова Агнес накара лицето си да се вдърви и се постара да не чува безмълвния истеричен кикот на Пердита.
Бе зървала понякога соколаря край някоя гора или по стръмните ливади. Обикновено се бореше с поверените му птици, които го нападаха за развлечение, а Крал Хенри го вдигаше над земята и го пускаше с надеждата, че той е някаква огромна костенурка.
Не че беше неспособен соколар. Другите хора в Ланкър, които отглеждаха хищни птици, го смятаха за един от най-добрите в околните планини, може би заради пълната му отдаденост на занаята. Само че дресираше всяка перната малка ма-шинка за убийства толкова успешно, че тя се изкушаваше неустоимо да опита първо него на вкус.
Не заслужаваше подобна участ. Както не заслужаваше и да му се падне такъв церемониален костюм. Обикновено (когато не беше в компанията на Крал Хенри) той носеше работни дрехи от кожа и три-четири лепенки и превръзки. Сегашната му премяна обаче бе измислена преди векове от особа с лирична представа за пасторалния жи-вот, на която никога не се бе налагало да минава през бодливи храсталаци с увиснал на ухото й сокол. В одеждите преобладаваха червено-златистите багри и много повече подхождаха на човек, по-висок поне с половин метър и с по-прави крака, на които да обуе червените чорапи. А шапката беше най-добре да не се споменава, но в краен случай можеше да се опише като нещо голямо, алено и провиснало. И то със затъкнато перце.
3
Изглеждаше странно, че макар ланкърците да отказваха упорито да имат нещо общо с демокрацията, защото властването се падало на краля, а те щели да го поправят, ако сбърка, в същото време не проявяваха особени слугински дарби. О, справяха се добре с готвенето, прекопаването, миенето, домакинстването и лакействането, но не можеха да придобият изтънчен усет за тези занимания. Крал Верънс ги разбираше, затова търпеше, когато Шон въвеждаше гости в трапезарията с вик: „Страхотна кльопачка, плюскайте, докато е още топла!“
4
Ако не броим пликовете, съдържащи пощенски записи за скромни суми, придружени от писъмца с горе-долу еднакво съдържание: „Мили мамо и тате, аз съм си добре в Анкх-Мор-порк и тая седмица припечелих цели седем долара…“