Махна на Големия Джим да отиде до вратата в подножието на кулата. За щастие троловете са равнодушни към органичните миризми, макар че могат да разпознаят всеки вид варовик по уханието.
— Искам да я отвориш, когато ти кажа — обясни, откъсна ивица от ризата си и я уви около върха на стрелата. Порови в джобовете си за кибрит. — Щом я отвориш — продължи и успя да запали плата, — искам да избягаш много, ама много бързо, ясно? Добре… отвори!
Големия Джим дръпна дръжката и вратата се завъртя на пантите си с тихичко примляскване.
— Бягай! — ревна му Шон.
Опъна тетивата и пусна стрелата в зейналия отвор на рамката.
Пламтящата стрела изчезна в смрадния мрак. Още няколко удара на сърцето не се случи нищо. После Кулата на гонга избухна.
Процесът беше изненадващо бавен. Синьозелените пламъци изригваха етаж след етаж почти мързеливо и издухваха камъни от зида, с което придаваха на кулата приятния вид на запален бенгалски огън. Покривът цъфна като маргаритка. После времето, звукът и движението се завърнаха с грохот.
След няколко секунди вратата на предната кула се отвори с трясък и войниците изтичаха навън. Кралят се заби по балистична траектория в първия.
Шон понечи да се втурне в битката, но някой се стовари отгоре му и го притисна на земята.
— Брей, и тоя си играе на войничета! — ухили се подигравателно ефрейтор Свиц, изправи се със скок и измъкна меча си от ножницата.
Вдигна го за съсичане, а Шон се претърколи и удари нагоре с ланкърския мирновременен армейски нож. Ако имаше време, не се знае дали не би избрал Устройството за критичен анализ на парадокси или Уреда за откриване на зрънца надежда, или Спиралната измишльотина за утвърждаване реалността на битието. В този случай обаче си послужи с Инструмента за много бързо прекратяване на спорове.
Скоро от небето се изсипа мек пороен дъжд.
Е… поне беше пороен.
И несъмнено мек.
Агнес за пръв път виждаше такава тълпа. Оскъдният опит й подсказваше, че тълпите са шумни. Тази оставаше безмълвна. И се състоеше от почти цялото население на града. Учудиха я, когато поведоха и децата си.
Но Пердита не се изненада.
„Ще избият вампирите, а децата ще гледат.“
„Прекрасно — отсъди Агнес, — тъкмо така трябваше да постъпят.“
„Но — ужаси се Пердита — после дълго ще ги мъчат кошмари!“
„Напротив. Ще престанат да ги мъчат. Понякога е задължително всеки да научи, че чудовището е мъртво, и да помни, за да разкаже и на вну-ците си.“
— Опитаха се да превърнат хората в предмети — промърмори на глас.
— Не ви чух добре, госпожице — сепна се Пьотр до нея.
— А… мислех си нещо.
Пердита се чудеше как на Агнес й хрумна и другата идея. Посъветва хората да разпратят вестоносци до съседните градове, за да опишат случките през нощта. Беше необичайно за Агнес гаднеене.
Тя обаче помнеше ужаса по лицето на кмета, после и скованото усърдие, с което се мъчеше да удуши графа, увил около шията му златната верига — символа на поста си. Вампирът го уби с такъв удар, че почти го разкъса на две.
Опипа раните на своята шия. Агнес не си позволяваше надежда, че вампирите не улучват при захапване, но Влад май бе сбъркал, защото тя не се чувстваше вампирка. Дори не се вълнуваше от представата за възсурова пържола. Бе провери-ла дали вече може да лети, когато никой наоколо не я гледаше, но си оставаше привързана към гравитацията както винаги. А смученето на кръв… а, не, ако ще и да е единствената достъпна диета. Все пак жалко за летенето…
„Това те промени“ — подсказа й Пердита.
— Как?
— Моля, госпожице?
„Сега си по-наострена… наежена… гадна.“
— Може да е било крайно време.
— Моля, госпожице?
— О, няма значение. Дали не носите някой сърп в повече?
Вампирите напредваха бързо, но доста трудно. Вместо да летят, приличаха на обещаващи канди-дати за световен рекорд по скок на дължина.
— Ще изгорим до основи онова свърталище на неблагодарници! — изстена графинята, кацайки тежко.
— Накрая ще го изгорим до основи — поправи я Лакримоза. — Ето до какво води снизхождението, татко. Надявам се, че чуваш какво ти казвам.
— И то след като плати за построяването на камбанарията — додаде графинята.
Графът си разтриваше шията, по която следите от златната верига набъбнаха в червени отоци. Още не му се вярваше, че човек може да намери у себе си толкова сила.
— Да, това би могло да се окаже най-правилното решение — съгласи се. — Разбира се, ще се погрижим новината да се разпространи.
— Да не мислиш, че и днешната новина не е плъзнала веднага? — подхвърли Лакримоза, щом тупна на земята до него.