— Скъпи, според мен е време да се овладееш — промълви графинята.
— А този… чай… — проточи Лакримоза — …да не е кафяв?
— Да — прошепна баща й.
— Защото когато бяхме в Ескрау и исках да захапя някого, веднага ми се явяваше страшната представа за чаша, пълна до ръбовете с тази га-дост.
Графът пак потръпна.
— Не знам какво ми е. Но нека се придържаме към онова, което знаем. Да се подчиним на зова на кръвта…
Втората жертва в битката за замъка беше Варго — дългурест младеж, който всъщност стана вампир с надеждата да се запознае с интересни момичета… или поне с някакви момичета. Освен това му внушаваха, че е елегантен в черни одежди. Но не след дълго откри, че интересите на вампира рано или късно се съсредоточават в следващото засищане на глада. Не си бе представял шията на момичетата като най-привлекателната част от телата им.
В момента обаче само жадуваше да си отспи. И когато останалите вампири нахълтаха в същинс-кия замък, той се завлече полека към своето под-земие и удобния си ковчег. Естествено беше гладен, защото в Ескрау получи само ритник в гърдите, но инстинктът за самосъхранение му стигна, за да остави лова на другите и да се появи отново за пиршеството.
Ковчегът му се намираше по средата на сум-ранното мазе, а капакът бе захвърлен немарливо наблизо.
Варго не си оправяше леглото и когато още беше човек.
Легна, повъртя се, докато си намести главата на възглавницата, после придърпа капака и го заключи отвътре.
Ако приемем, че сме се отдръпнали встрани от ковчега на поставката му, ще наблюдаваме как протичат две случки. Едната — сравнително бавно. Варго започна да проумява, че досега в ковчега му нямаше възглавница.
В същото време Грибо реши, че е побеснял и не иска да се примирява повече с този тормоз. Първо се друсаше в онова нещо на колела, а Леля неволно седна отгоре му. И макар да се ядоса, котаракът знаеше с животинския си усет, че да я одраска би било най-непростимата тъпотия в живота му, защото никой друг не изглеждаше настроен да го храни. От това настроението му се вкисна още повече.
После се натъкна на куче, което понечи да го оближе. Грибо го ухапа и одраска няколко пъти, но само поощри глупавия пес да се държи още по-дружелюбно.
Накрая си намери това уютно кътче, сви се на кълбо, а сега някой го ползваше в ролята на възглавница…
Нямаше излишен шум. Ковчегът се поразклати и се измести.
Грибо прибра ноктите си в лапите и пак заспа.
— …и гори с ярка чиста светлина… Жвак, цоп, жвак…
— …намирам аз покой… Благословен да е Ом.
Пльос, жвак…
Овес изреди почти всички псалми, които помнеше, дори старите, които не би трябвало да пее, но не успяваше да ги забрави, защото словата им звучаха хубаво. Изпя ги гръмогласно и дръзко, за да отблъсква нощта и съмненията. Така не усещаше тежестта на Баба Вихронрав. Изумяваше се, че тя сякаш успя да натежи двойно повече през последния километър, особено когато той се спъна и вещицата се стовари върху него.
Загуби и една от обувките си в поредното тресавище. Шапката му остана да плава в някакво мочурище. Тръните разръфаха куртката му на парчета…
Пак се подхлъзна и падна, когато калта се изхлузи изпод краката му. Баба се търкулна в гъсто израснала острица.
Ако брат Мелхио можеше да го види сега…
Окаяният ястреб се спусна покрай ухото му и кацна на клон от мъртво дърво няколко крачки по-напред. Овес намрази създанието. Имаше нещо дяволско у него. Летеше безпогрешно, макар че качулката уж го ослепяваше. Ставаше и по-зле щом помислеше за птицата, закачулената глава се обръщаше към него да го прониже с невидимия си поглед. Овес свали втората, вече безполезна обувка с напукана и изкаляна кожа и я метна непохватно.
— Махни се, проклета твар!
Птицата не помръдна и обувката профуча далеч от нея.
Пасторът се мъчеше да стане, но изведнъж надуши воня на опърлена кожа.
Струйки дим се виеха от двете страни на качулката.
Овес вдигна ръка, за да потърси опора в символа на костенурката, но не го напипа. Когато си го купи в Цитаделата, струваше цели пет обола. Вече беше късно да обмисля дали беше най-благоразумно да го окачи на верижка с цена една десета от обола. Вероятно лежеше на дъното на локва или беше стъпкан в жвакащата кал…
Кожата вече прогаряше и през дупките проникваше толкова ярко жълто сияние, че очертанията на птичата глава се различаваха трудно. Светлината превърна околността в плетеница от линии и сенки, открои в златно всяка туфа трева и загиващо дърво… и угасна толкова бързо, че пред очите на Овес още дълго подскачаха алени взривове.
Когато възстанови дишането и чувството си за равновесие, птицата отлиташе през ливадата.