Овес награби безчувствената Баба Вихронрав и се втурна след нея.
Поне пътеката се спускаше. Кал и съчки поддаваха под краката му. Поточета се лееха от всяка дупка и падинка. През половината време не стъпваше по земята, а само контролираше пързалянето си по склон от хлабави камъни, накрая рухна на пътя и Баба Вихронрав отново го затисна с тежестта си.
Тя шавна.
— …кратка почивка на разсъдливостта си… всички поголовно… туй аз няма да го търпя и толкоз… — замърмори вещицата.
Вятърът изръси всички капки от надвиснал клон върху лицето й и тя отвори очи. За миг на Овес му се привидя, че зениците й са червени, но леденият син поглед тутакси го прикова.
— Е, дотука ли стигнахме?
— Да.
— А къде се дяна твойта свещеническа шапка?
— Загубих я — троснато отвърна Овес. Баба присви очи.
— Няма го и магическия ти амулет. Оня с костенурката и дребното човече на нея.
— Не е магически амулет, госпожо Вихронрав! Моля ви! Магическият амулет е символ на примитивно и механистично суеверие, а Костенурката на Ом е… е… е… Ами просто не е, ясно ли ви е?
— О, схванах. Благодаря ти, че ми обясни. Ще ми помогнеш ли да стана?
Овес с мъка овладяваше избухливостта си. Пренесе старата куч… чанта незнайно колко километри, замръзна до костния си мозък, но когато се добраха почти до целта, тя се държеше, сякаш му е направила някаква добрина.
— А каква беше онази вълшебна думичка? — почти излая той.
— О, не мисля, че набожен човек като тебе е редно да изрича вълшебни думички — сряза го Баба.
— Но праведните думи са „Прави каквото ти казвам или пропадни вдън земя“. Май вършат работа.
Той й помогна да се изправи, кипнал от неумело потисната ярост, и я хвана да не залитне.
Откъм замъка долетя и внезапно пресекна писък.
— Не беше женски — прецени Баба. — Може момичетата да са ги почнали. Да им помогнем, а?
Ръката й се тресеше, когато я изпъна. Окаяният ястреб изпърха и се настани на китката й.
— Сега ме подкрепяй да стигна до портата.
— Няма нужда да ми благодарите, радвам се да ви услужа — изръмжа Овес.
Взря се в птицата, чиято глава веднага се обърна към него.
— Това е… другият феникс, нали?
— Да — отвърна Баба, вперила поглед в портата. — Просто феникс. От никоя жива твар не се среща само по една.
— Но той много прилича на малък ястреб.
— Родил се е сред ястреби, затуй прилича на тях. Ако се беше излюпил в курник, щеше да е пиле. Логично е. И ще си остане ястреб, докато не възникне нужда да бъде феникс. Те са срамежливи птици. Значи фениксът е туй, в което може да се превърне…
— Твърде много черупки…
— Тъй си беше, господин Овес. И кога се случва фениксът да снесе две яйца? Когато е необходимо. Дървеняааау се досети. Щото и фениксът е от птичето царство. На първо място е птица, а чак после — мит.
Крилата на портата висяха накриво, железният обков беше нагънат, а дебелите дъски тлееха, но някой се бе опитал да ги затвори. По остатъците от свода личеше гравиран в камъка прилеп, който достатъчно изчерпателно обрисуваше що за място е замъкът.
А върху китката на Баба качулката на ястреба припукваше и димеше. Пред очите на Овес по кожата отново блеснаха пламъчета.
— Знае какво са сторили — промълви Баба. — Знаел е още с излюпването си. И не понася злото.
Главата насочи към Овес нажежения си до бяло поглед и пасторът неволно отстъпи, закривайки с длан очите си.
— Ей там е чукалото — кимна Баба към тежката желязна халка, увиснала на едното нацепено крило.
— Какво?! Искате да почукам на вратата? Във вампирски замък?
— Няма да се промъкваме крадешком, я! Бездруго вие, омниаиците, много си падате да тропате по хорските врати.
— Е, така е — призна Овес, — но обикновено за да предложим молитва и да събудим интерес към разяснителните брошури… — разклати халката ня-колко пъти и гръмовното ехо отекна в долината, — …а не за да ни разкъсат гърлата!
— Представи си, че си попаднал на по-негостоприемна към пастори улица. Опитай пак… да не са се скрили зад дивана, като са те видели, а?
— Ха!
— Ти добър човек ли си, господин Овес? — нехайно попита Баба, щом ехото затихна. — Дори без святата си книга, свещения си амулет и свещеническата си шапка?
— Ъ-ъ… опитвам се… — престраши се пасторът.
— Е… тука ще прозреш какъв си — увери го Баба. — Най-сетне опряхме и до огъня, господин Овес. Тука ще прозрем и двамата.
Леля препускаше нагоре по някакви стъпала, а двама вампири я гонеха по петите. Не се справяха добре, защото още не бяха осъзнали, че не летят, но и друго нещо им пречеше.
— Чай! — пищеше единият. — Трябва да пийна… чай. Леля бутна вратата към бойниците. Двамата я последваха и се спънаха в подложения крак на Игор.