Той замахна с две подострени крачета от маса.
— Момчета, как ши предпочитате колчетата в шърцето — бързичко или бавничко? — крещеше яростно, докато удряше. — Да бяхте казали поне веднъж, че харешвате моите паяци!
Леля се облегна на стената, за да си поеме дъх.
— Баба е нейде наблизо — изхриптя. — Само не ме питай как познах. Ама тия двамата умираха за чаша чай, а не вярвам, че друг освен Есме може да им разбърка тъй главите…
Тропотът на чукалото изгърмя в двора под тях. А отсрещната врата към бойниците се отвори. Половин дузина вампири настъпиха към Леля и Игор.
— Много глуповато се държат, нали? — подхвърли тя. — Я ми дай още два-три кола.
— Лельо, швършиха ни коловете.
— Добре, де, дай бутилка светена вода… И по-бързай…
— Няма нито капка, Лельо.
— Нищичко ли нямаме?
— Имам един портокал.
— Че що ни е портокал?
— Лимоните шъщо швършиха.
— И каква полза от портокала, ако халосам с него вампир по устата?
Игор се почеса по темето.
— Ами шигурно по-трудно ще ше проштудява тази зима…
Тропането пак отекна от стените на замъка. Неколцина от вампирите се промъкваха по двора към портата.
Леля обаче зърна проблясък през цепнатина в дъските. Инстинктът си каза думата. Вампирите се хвърлиха напред, тя сграбчи Игор и го натисна да легне по лице.
Остатъците от свода се пръснаха, всеки камък и дъска поотделно върху раздуващия се мехур от непоносим за очите пламък. Огънят понесе вампирите и те запищяха, когато ги подхвърли нагоре. Щом сиянието поизбледня, Леля надникна предпазливо в двора.
Вместо унищожената порта видя птица колкото къща, а размахът на горящите й криле обхващаше целия замък.
Могъщ Овес се надигна на длани и колене. Около него ревяха пламъци. Очакваше кожата му вече да се е овъглила, но противно на страховете му огънят изглежда не беше по-гибелен от горещ пустинен вятър. Въздухът се насити с миризмата на камфор и подправки.
Вдигна глава. Пламъците обгръщаха Баба Вихронрав, но бяха чудновато прозрачни, не съвсем истински. Тук-там по дрехите й блещукаха златисти и зеленикави искрици.
Тя сведе поглед към него.
— Господин Овес, сега си в крилете на феникса — опита се да надвика шума — и още не си изгорял!
Птицата върху китката й беше като нажежена.
— Но как е възможно…
— Ти си ученият мъж тука! Но да ти подскажа — мъжките птици обичат да се перчат, нали?
— Мъжките ли? Значи този феникс е мъжкар?
— Да.
Фениксът скочи… и доколкото Овес видя, с него полетя огромен блед пламък с формата на птица, а истинското крилато същество беше вътре като глава на комета. Той побърза да добави мислено: „Ако все пак това е истинската птица…“ Фениксът налетя нагоре към кулата. Пресекнал вик отбеляза края на още един вампир, който не се оказа достатъчно бърз.
— Значи самият той не изгаря? — омърлушено попита Овес.
— Не ми се вярва — отвърна Баба и тръгна между развалините. — Какъв смисъл щеше да има?
— Значи огънят е магически…
— Чувала съм да разправят, че от тебе си зависи дали ще те изгори. Гледала съм ги като малка. Мойта баба ми разказа за тях. В по-студените нощи се виждаше как танцуват в небето над Главината и пламтят в златно и зелено…
— О, говорите за сиянието над центъра на света — постара се да спомене делово пасторът. — Всъщност причината за него е в сблъсъка на магически частици с…
— За причината нищо не знам — рязко го прекъсна Баба, — но сиянието е от танцуващите феникси. — Тя се пресегна към него. — Май трябва да те държа под ръка.
— За да не падна ли? — вече по навик промълви Овес, без да откъсне поглед от горящата птица.
— Позна.
Когато пое тежестта й на ръката си, над тях фениксът отметна глава и изкрещя в небето.
— И като си помисля, че го смятах за символ…
— Е, и? Понякога и на символите им се живее.
Вампирите поначало не са склонни към сътрудничество. Не им е присъщо. Всеки друг вампир им е конкурент за следващото ястие. Всъщност идеалът им за свят е всички останали вампири да са изтребени, а хората вече да не вярват сериозно в самото им съществуване. Иначе казано, задружни са колкото акулите.
Остатъците от клана щъкаха из крепостта и се насочиха към врата, която незнайно защо зееше.
Кофата с коктейл от води, благословени съответно от рицар на Офлър, от висш жрец на Ио и от един толкова свят мъж, че не се подстригваше и къпеше от седемдесет години, се изля върху първите двама, които нахълтаха.
В тълпата не бяха графът и семейството му, които се настаниха в една от страничните кули. За какво са ти подчинените, ако не ги пратиш да минат първи през съмнителни врати?