— Как можа да се покажеш толкова… — подхвана Лакримоза и за свой потрес отнесе силен шамар от баща си.
— Достатъчно е да запазим спокойствие. Няма нужда да се поддаваме на паниката.
— Ти ме удари!
— И то с огромно удоволствие. Вниманието към собствените мисли ще ни спаси. Така ще оцелеем.
— Нищо не постигаме! — развика се Лакримоза. — Аз съм вампирка! Нормално е да жадувам кръв! Но в момента мисля само за чаша чай с три бучки захар, каквато ще да е тази адска смес! Онази старица ни прави нещо, не проумя ли?
— Невъзможно е — отрече графът. — О, да, тя е много хитроумна за човек, ама не ми се вярва, че има как да се вмъкне по терлици в мойта или твойта глава…
— Дори започна да говориш като нея! — кресна му Лакримоза.
— Бъди твърда, скъпа — посъветва я баща й. Помни — каквото не ни убие, ще ни закали.
— Но ако ни убие, мъртви сме! — заръмжа Лакримоза. — Видя какво сполетя другите! И ти си изгори пръстите!
— Моментно разсейване — успокои я графът. — Старата вещица не е заплаха за нас. Тя е вампирка. И ни е покорна. Ще започне да вижда света по новому…
— Ти да не си полудял?! Нещо уби Криптофър.
— Той си позволи да се уплаши.
Тримата се вторачиха напрегнато в графа. Влад и Лакримоза се споглеждаха.
— Аз преливам от увереност — заяви графът. Усмивката му беше като посмъртна маска, восъчна и смущаващо безметежна. — Съзнанието ми е непоклатимо като скала. Нервите ми са в чудесно състояние. Вампир, който запазва разсъдъка си, не може да бъде победен. Не ви ли научих на това? Тази какво означава?
Ръката му изхвърча от джоба, стиснала бяло картонено квадратче.
— Ох, татко, сега наистина не е време за… Лакримоза се вдърви и тромаво вдигна ръка пред лицето си. — Махни го! Махни го! Това е Хлонгът на съдбата от Ахатовата империя!
— Именно. И не е нищо повече от три прави линии и две извити, подредени приятно за окото, които…
— …изобщо нямаше да разпознавам, стар идиот такъв, ако ти не ми беше обяснил! — виеше момичето.
Графът се обърна към сина си.
— А ти…
Влад отскочи назад, затиснал очите си с длани.
— Боли! — изрева.
— Охо, вие двамата май не сте се упражнявали… — започна графът и завъртя картинката към себе си.
Очите му се подбелиха и той побърза да се извърне.
— Какво ни стори?! — развика му се Лакримоза. — Ти ни научи да виждаме стотици свещени гнусотии! Те са навсякъде! Всяка религия си има свой символ! Ти ни научи да ги разпознаваме, тъпо копеле! Линийки, кръстчета, кръгчета… Олеле… — Тя плъзна поглед по каменната стена зад гърба на нейния брат и затрепери. — В каквото и да се взра, има нещо свято! Ти ни научи да ги различаваме! — заръмжа на баща си и оголи зъби.
— Скоро ще съмне — изнервено напомни графинята. — Дали ще пострадаме?
— Няма! Разбира се, че няма! — кресна граф Сврак, а другите се загледаха в бледата светлина, процеждаща се през високия прозорец. — Това е психохроматичен условен рефлекс! Суеверие! Съществува само в съзнанието ни!
— И още какво съществува само в съзнанието ни, татко? — крайно неприветливо произнесе Влад.
Графът се плъзгаше с гръб към стената и се опитваше да не изпуска от поглед Лакримоза, която свиваше пръсти и ръмжеше.
— Попитах те…
— Няма нищо в главите ни, което ние да не сме сложили там! — изрева графът. — Видях съзнанието на онази вещица! Слаба е! Тя разчита на хитрини! Не би могла да намери пролука! Не знам обаче дали някой друг по-наблизо не е намислил нещо…
И той оголи зъби срещу Лакримоза. Графинята отчаяно си вееше с ветрило.
— Е, според мен всички се увлякохме. И не би било зле да поседнем и да пийнем по чаша приятен… чай… чаша… чай…
— Ние сме вампири! — скастри я Лакримоза.
— Тогава да се държим подобаващо! — викна в лицето й графът.
Агнес отвори очи, ритна нагоре с все сила и мъжът с чука и кола в ръцете загуби всякакъв интерес към вампирите. Впрочем загуби и съзнание.
— Вхсз… — Този път Агнес откри в устата си фурма. — Няма ли да си набиете в кухите глави, че не съм вампирка? Пък и това не е лимон, а фурма. На ваше място щях да стоя настрана от това типче с кола. Много се е разпалил. Може да не е съвсем наред с главата…
— Нямаше да му позволя да го забие — увери я Пьотр почти до ухото й. — Но вие се държахте смахнато и накрая се свлякохте. Решихме, че не е излишно да проверим какво ще се събуди.
Той се надигна. Хората от Ескрау надничаха между дърветата, лицата им изглеждаха изпити в непостоянната светлина на факлите.
— Всичко е наред, тя още не е от тях — подвикна Пьотр и всички си отдъхнаха шумно.