— Госпожице Нит?… — обади се пак соколарят.
— А, извинете… Загледах се в шапката ви.
— Хубава е, нали? — дружелюбно подхвърли Дървеняааау. — А това е Уилям. Тя е мишелов.
Но се смята за пиле. И не може да лети. Налага се аз да я уча да ловува.
Агнес се озърташе за признаци на неприкрита религиозна дейност, но нелепостта на проскубаното същество, кацнало върху китката на соколаря, прикова вниманието й.
— И как става това?
— Ами тя се вмъква в дупките и рита зайците до смърт. Вече почти съм я излекувал от кукуригането. Нали, Уилям?
— Уилям ли? — сепна се Агнес. — О-о… да. Сети се, че за добрия соколар всяка птица е „тя“.
— Виждал ли сте наоколо някакви омнианци? — прошепна му заговорнически.
— А те що за пернати са, госпожице? — неловко се осведоми соколарят.
Май неизменно се притесняваше, когато темата се отклоняваше от соколите и ястребите, досущ като човек с голям справочник в ръцете, който не може да открие азбучния указател.
— О, ами… няма значение. — Тя пак се вторачи в Уилям. — Как е възможно? Тоест… как такава птица може да се мисли за… за пиле!
— Твърде лесно се случва, госпожице — увери я Дървеняааау. — Томас Безподобни от Скапан Гъз отмъкнал яйце от гнездото и го пъхнал под квачка. После не отнесъл птичето оттам навреме. Затова Уилям мисли, че щом майка й е била кокошка, значи и тя е пиле.
— Е, това вече е…
— Така става, госпожице. Ако ги отглеждам от яйца, не го допускам. Имам си специална ръкавица, която…
— Много увлекателно, но трябва да тръгвам — припряно го прекъсна Агнес.
— Щом казвате, госпожице…
Тя бе забелязала жертвата си да прекосява залата.
Нямаше как човек да го сбърка с друг. Наглед сякаш и той беше вещица. Не защото черното му расо свършваше някъде в областта на коленете и преминаваше в чифт крака, обути в сиви чорапи и сандали. И не защото шапката му имаше мъничък купол в средата, но достатъчно широка периферия да си наредиш съдовете за вечеря на нея. А защото вървеше, сякаш носеше около себе си празно пространство, както е присъщо и на вещиците. Никой не искаше да ги доближава прекалено.
Агнес не успяваше да види лицето му. Той се бе насочил направо към бюфета.
— Извинете, госпожице Нит…
Шон се появи до нея. Стоеше много сковано, защото при всяко внезапно обръщане огромната перука се завърташе на главата му.
— Кажи, Шон.
— Госпожице, кралицата иска да размени две-три думи с вас.
— С мен ли?
— Да, госпожице. Тя е в Ужасно зелената дневна, госпожице.
Агнес се подвоуми. Все пак токущо чу кралска повеля, ако ще и произнесена от Маграт Чеснова, значи поканата имаше предимство пред всякакви нареждания на Леля Ог. Впрочем вече бе открила свещеника, а той едва ли щеше да подпали някого на масата със студените закуски. По-добре беше да отиде при кралицата.
Едно капаче се отвори зад натъжения Игор.
— А този път защо спряхме?
— Пречи ни един трол, гошподарю.
— Какво?!
Игор подбели очи сърдито.
— Пречи ни един трол.
Капачето се хлопна. В каретата си зашепнаха. После капачето се отвори.
— Искаш да кажеш трол, така ли?
— Да, гошподарю.
— Прегази го!
Тролът ги доближи, вдигнал факел с трепкащ пламък. Явно някой наскоро се бе сетил: „Този трол има нужда от униформа“, но бе установил, че единствената вещ от оръжейната, която му е по мярка, е шлемът, и то ако бъде закрепен на главата му с връвчица.
— Штарият граф не би ми заповядал да го прегазя — промърмори Игор не особено тихо. — Но пък той беше иштиншки джентълмен.
— Какво каза? — сопна се женски глас отвътре. Тролът стигна до каретата и почтително чукна с юмрук по шлема си.
— Добра среща. Туй положение е малко неловко… Нали знаете к’во е бариера?
— Бариера ли? — с подозрение повтори Игор.
— Тя е един такъв дълъг прът от дърво…
— Е, и? Какъв е проблемът ш бариерата?
— Ами ще ми се да си представите, нали се сещате, че ей там, напреки на пътя, съм турил една бариера на черни и жълти ивици. Щото си имаме само една, а тая вечер е на пътя към Меден рудник.