— Откъде да знам? — наежи се Агнес, а още два-три акорда се стовариха върху ушите им. — Те се опитаха да забият кол в мен и да сварят главата ми! Моментът не беше удобен да проверя имат ли музикален слух!
Органът разтръби отново своя зов.
— Защо им е щукнало да останат? — недоумяваше Леля. — Можеха вече да са се покрили нейде… О-о…
— Баба не би избягала — промълви Агнес.
— Да, Баба Вихронрав обича да си мери силите — ухили се лукаво Леля. — А те мислят като нея. Някак ги е накарала да мислят като нея…
— И тя мисли по същия начин — напомни Агнес.
— Да се надяваме на по-богатия й опит — насърчи я Леля. — Да вървим!
Лакримоза включи регистър с надпис „Страшно лице зад прозореца“ и беше възнаградена с акорд, гръмотевица и писък с мъничко механика в звученето.
— Добре, че не сме се метнали на твоя род, татко, само това ще ти кажа! — изфуча тя. — Макар че според мен ще бъде забавно, ако свържем някак органа със залата за изтезания. Този писък не беше особено правдоподобен.
— Ама че нелепост — намеси се Влад. — Взехме детето. Хванахме жената. Защо просто не си тръгнем? Има предостатъчно замъци.
— Значи да избягаме — натърти графът.
— И да оцелеем — троснато добави Влад и започна да си трие челото.
— Ние не бягаме — заяви графът. — И… Не, не, отдръпнете се, моля…
Последните думи каза на тълпата, която се скупчи нерешително на прага. Тълпите лесно стават нерешителни поради липсата на общ главен мозък. Хората се разколебаха още повече, щом видяха Маграт и бебето.
Влад имаше синина на челото. Дървено пате може да нанесе тежки рани, ако бъде размахано с подходяща сила.
— Там може — разреши графът, гушнал бебето Есме с едната си ръка. Маграт се гърчеше, за да се измъкне от пръстите на другата, но китката й сякаш попадна в стоманена гривна. — Видяхте ли? Безпрекословно подчинение. Също като в шахмата. Ако вземете царицата, все едно сте победили. Няма значение дали сте загубили няколко пешки.
— Твърде гнусно говориш за майка ни — обади се Влад.
— Много съм привързан към майка ви — възрази графът. — А тя ще намери начин да се върне, но трябва да мине известно време. Едно пътешествие ще й се отрази добре. Някой рибар ще намери буркана и докато се усетите, тя отново ще е при нас, напълняла и пращяща от здраве… А, ето я неоценимата госпожа Ог…
— Хич недей да ми се мазниш! — изръмжа Леля и разблъска обърканата тълпа. — Писна ми от твоите мазнотии, все едно си лоена топка! Сега ги пусни и двете, иначе…
— О, толкова бързо стигнахме до неизбежното „иначе“ — въздъхна графът. — Но чуйте сега какво ви казвам аз — всички ще напуснете замъка, а после… ще видим. Може би ще освободим кралицата. А малката принцеса… Нали е чаровница? Защо да не ни гостува? Ще бъде като малко слънчице в замъка…
— Тя ще се върне с нас в Ланкър, мръснико! — изпищя Маграт.
Извъртя се под ръката на графа и се опита да го зашлеви, но Агнес видя лицето й да побелява, щом пръстите му стиснаха по-силно.
— Твърде неподходяща дума в устата на една кралица — укори я той.
— А аз още съм необичайно силен дори за вампир. Но ти си права — всички ще се върнем в Ланкър. И ще заживеем в замъка като голямо щастливо семейство. Признавам, животът тук започна да губи своята привлекателност. О, не се обвинявайте, госпожо Ог. Ще се намери кой да го стори вместо вас…
Графът млъкна. Доскоро недоловим звук се засилваше — ритмичен и някак тенекиен.
Тълпата стори път на Баба Вихронрав, която крачеше и бавно разбъркваше чашата с лъжичка.
— Тука не се намира мляко — сподели тя. — Е, какво ли да очаквам… Сложих резенче лимон, ама не е същото, открай време го казвам.
Остави лъжичката на чинийката под чашата с тракане, което проехтя в залата, и се усмихна на графа.
— Да не съм закъсняла?
Резетата чегъртаха едно след друго.
— …вече штана нетърпимо — сумтеше Игор. — Штарият гошподар нямаше…
Вратата изскърца на грижливо подтикнатите към ръждясване панти. От тъмата повя сух хладен въздух.
Игор драсна клечка и запали факла.
— …не шъм против, че той ишкаше приятна дълга почивка, но при този позор…
Тичаше по дългите коридори — наполовина груба зидария, наполовина гола скала. Стигна до друго подземие. Вътре нямаше нищо освен голям каменен саркофаг по средата, на който бяха издълбани буквите СВРАК.
Игор пъхна факлата в най-близката скоба, свали си куртката и с много напъване избута каменния капак.
— Извинявайте, гошподарю — смънка, когато капакът падна с грохот на пода.
Под факлата в каменния ковчег блещукаше сив прах.