— Какво трябва да ни мине? — не разбра Влад.
— О, много са яки стените около вашите мисли — унесено промълви Баба. — Не можах да проникна през тях.
Графът се усмихна. Баба също.
— Затуй дори не ми хрумна.
Мъглата се стелеше из криптата, плъзгаше се край пода, стените и тавана. Потече нагоре по стъпалата и по тунела, валмата се изпреварваха, сякаш се перчеха едно пред друго.
Щъкащ по плочите непредпазлив плъх не се скри навреме. Мъглата го покри. Чу се кратък писък и когато мъглата отмина, останаха само няколко бели костици.
От нищото се появиха други бели костици, но сглобени в пълен скелет и наметнати с черна закачулена роба, дори с мъничка остра коса в лапите. Доближиха купчинката. Костеливите лапички потракваха по камъните.
— Писук? — жално изрече призрачето на покойния плъх.
— ПИСУК — отвърна Смърт на мишките. Друго не беше необходимо да каже.
— Искахте да знаете къде съм се пренесла — говореше Баба. — Никъде не съм ходила. Просто сложих частичка от себе си в нещо живо, а вие го взехте. Сега съм във всяко мускулче на телата ви, в главите също, и още как! Бях в кръвта, графе. Аз не вампирясах, ама вие се бабосахте, всичките до един. А пък вие винаги сте слушали зова на кръвта, нали?
Графът я зяпна.
Лъжичката се плъзна по чинийката и звънна на пода, разбърквайки тънкия слой мъгла. Бялата мътилка се просмукваше от стените и стесняваше кръга от черни и бели плочки около вампирите.
Игор се промъкна през тълпата и застана до Леля.
— Шега вшичко е наред. Този позор не можеше да продължава повече…
Мъглата се надигна в кипнала кула и след миг на прекъсване, отрязан къс от времето, една фигура стоеше зад Влад и Лакримоза. Беше значително по-висока от почти всички мъже на света и носеше вечерен костюм, който може да е бил на мода преди много години. Косата със сиви кичури беше сресана назад над ушите и създаваше впечатлението, че главата е била оформена преди всичко с оглед на аеродинамичните си свойства.
Ръце с изискан маникюр се вкопчиха в раменете на младите вампири. Лакримоза се извъртя с намерението да дере, но се присви, щом новодошлият изръмжа като тигър.
После лицето заприлича повече на човешко и непознатият се усмихна. Изглеждаше искрено зарадван да види множеството в залата.
— Добро утро.
— Още един скапан вампир ли? — ядоса се Лля.
— А, не кой да е вампир! — Игор подскачаше възбудено от крак на крак. — Това е штарият гошподар! Завръщането на Червеноокия!
Баба стана, без да погледне високото същество, хванало неумолимо двамата внезапно укротени вампири. Тръгна към графа.
— Знам открай докрай какво можеш и какво не можеш, защото сам ме пусна в себе си. И туй означава, че каквото аз не мога да сторя, не можеш и ти. И мислиш досущ като мене, ама разликата е, че аз го правя отдавна и по-добре.
— Ти си месо! — ръмжеше графът. — Хитро месо.
— А ти ме покани да вляза — напомни Баба. — Никой няма да спори, че не ходя, където съм нежелана.
Бебето заплака в ръцете на графа. Той също се изправи.
— И колко уверена си, че няма да навредя на това дете?
— Аз нямаше да му навредя. Значи и ти не можеш.
Лицето му се кривеше, докато се бореше и с мислите си, и с Маграт, която го риташе по глезе-ните.
— Всичко щеше да се нареди добре… — промърмори той и за пръв път самонадеяността се бе изцедила от гласа му.
— Добре за вас! — извика Агнес.
— Ние сме вампири. Не можем да надделеем над природата си.
— Само животните не могат да надделеят над природата си — подсказа му Баба. — А сега ще ми дадеш ли детето?
— Ако аз… — започна графът и внезапно се изпъчи. — Няма! Аз не се пазаря! И съм способен да ти се опълча, както ти на мен! И ако реша да изляза оттук, не вярвам, че някой би дръзнал да ме спре. Я се погледнете… всички вие… и вижте мен. А сега огледайте и… него. — Кимна към фигурата, задържаща Влад и Лакримоза неподвижни като статуи. — Това ли искате?
— Извинявай… кого ни караш да зяпаме? — учуди се Баба. — Аха… „стария господар“ на Игор ли? Предишният граф Сврак, предполагам.
Старият граф й кимна любезно.
— Ваш покорен слуга, мадам.
— Съмнявам се — отвърна вещицата.
— А, никой нямаше нищо против него — обади се Пьотр сред тълпата от Ескрау. — Минаваха години, докато пак се появи, пък и не беше голям досадник, ако човек не забравяше за чесъна. И не искаше от нас да го харесваме.
Старият граф му се усмихна.
— Лицето ти ми е познато. Сигурно си от семейство Реви?
— Казвам се Пьотр, господине. И съм син на Ханс.
— А, да. Съвсем същата структура на лицевите кости. Моля те, предай почитанията ми на баба си.