— Тя се спомина преди десет години, господине.
— Така ли? Съжалявам. Времето отминава твърде бързо, когато си мъртъв. — Предишният владетел на замъка въздъхна. — Беше прелестна по нощница, спомням си добре.
— О, той си беше поносим — потвърди още някой от тълпата. — Случваше се да докопа някого, ама се справяхме някак.
— Познат глас — отбеляза вампирът. — Ти не носиш ли фамилното име Вейзен?
— Тъй е, господине.
— Значи си роднина на Арно Вейзен?
— Правнук, господине.
— Свестен човек беше. Уби ме мигновено преди седемдесет и пет години. Прониза ме с кол в сърцето, запратен от двайсетина крачки. Трябва да се гордееш с него.
Мъжът в тълпата засия от щастие, че има такъв прадядо.
— Ваша светлост, колът и до ден-днешен е окачен на стената над огнището.
— Прекрасно. Заслужаваш похвала. Харесва ми, когато хората почитат миналото…
От гърлото на граф Сврак се изтръгна вой.
— Немислимо е да предпочетете това! Той е чудовище!
— Но никога не е определял предварително часа на появата си! — кресна Агнес още по-оглушително. — И се обзалагам, че за него това никога не е било споразумение!
Граф Сврак се местеше полека към вратата заедно с Маграт и бебето.
— Няма да го бъде — заинати се той. — Ако някой вярва с цялата си душа, че няма да навредя на очарователните заложници, защо не се опита да ме спре? Някой изобщо доверява ли се на тази старица?!
Леля Ог отвори уста, но срещна погледа на Баба и премълча. Тълпата се отдръпваше пред графа, повлякъл Маграт към изхода.
И той се натъкна на Могъщ Овес.
— Не сте ли се замислял да допуснете светлината на Ом в живота си? — попита пасторът с пресеклив глас.
Лицето му лъщеше от пот.
— Ох… пак ли ти? Щом мога да се опълча на нея, момченце, ти не си никакъв проблем!
Овес държеше брадвата си така, сякаш е изработена от скъпоценен крехък метал.
— Пропадни вдън земя, гнусно изчадие… — подхвана свещеникът.
— Ау, колко страшно — отмести брадвата графът. — Нима не си способен да проумееш нищо, тъпако? Нищожен тъпак с нищожна вяра в нищожен бог…
— Но тя… ми дава прозорливост, за да виждам всичко каквото е — успя да възрази Овес.
— Нима? И затова си въобразяваш, че можеш да се изпречиш на моя път? Брадвата дори не е свещен символ!
— О, тъй ли… — сякаш се омърлуши пасторът. Раменете му се превиха и острието се наклони към пода.
После той вдигна глава, усмихна се лъчезарно и промълви:
— Тогава да я направим.
Според Агнес острието остави златиста следа във въздуха. И за миг се чу мек, едва ли не копринен звук.
Брадвата издрънча на каменните плочи и отекна като камбана във внезапната тишина. Овес посегна и издърпа детето от ръцете на вампира, без да срещне съпротива. И върна на Маграт дъщеря й сред потресено мълчание.
Първият звук беше шумоленето от роклята на Баба, която отиде при брадвата и я побутна с крак.
— Ако имам някакъв кусур — изрече тя с тон, който подсказваше, че предположението не си струва да бъде обмисляно, — той е, че не знам ко-га да обърна гръб и да си плюя на петите. И понявгаш блъфирам със слаби карти.
Гласът й ехтеше в залата. Никой друг още не си поемаше дъх.
Тя кимна на графа, който бавно вдигна ръце към червената рана, опасала цялата му шия.
— Брадвата е остра — изтъкна вещицата. — Е, кой ще каже, че няма милосърдие на тоя свят? Само недей да кимаш. Някой ще те отведе до уютния студен ковчег и дръзвам да позная, че петдесетина годинки ще отлетят като миг. После може да се събудиш достатъчно схватлив, за да си бъдеш пак тъп.
Тълпата се опомни и замърмори. Баба завъртя глава.
— Ясно, искат те още по-мъртъв от туй. Графът се пулеше отчаяно право напред, а между пръстите му избиваше кръв.
— Има си начини — напомни вещицата. — Ами да. Можем да те изгорим и да пръснем пепелта в морето…
Последва обща доволна въздишка.
— …или да я хвърлим в полето посред свирепа буря…
Тук-там започнаха да ръкопляскат.
— …или ще дадем малко парици на някой моряк да те пусне от Ръба. — Разнесоха се възхитени подсвирквания. — То се знае, ти пак ще възкръс-неш някой ден. Ама само да се рееш в пустотата милиони години… Олеле, поне за мене щеше да е голяма скука. — Тя вдигна ръка, за да наложи мъчание на тълпата. — Не. Петдесет години за размисъл горе-долу стигат. Хората се нуждаят от вампирите. Тъй по-лесно помнят за какво им служат коловете и чесънът. — Тя щракна с пръсти към множеството. — Хайде, двама от вас да го отведат в подземията. Проявете малко уважение към мъртвите…
— Не, това не стига! — излезе от редиците Пьотр. — След всичко, което той…