Баба Вихронрав седна на края на пейката и си потърка носа.
— Ще ми се да си идем у дома. Ще ми се да се прибера в къщата и да спя цяла седмица. — Тя се прозя. — И умирам за чашка чай.
— Нали беше сварила! — изненада се Агнес. — И ни накара да точим лиги!
— Че къде ще намеря чай в таквоз място? Разтворих малко кал във водата. Ама си знам, че Леля носи и торбичка чай нейде под дрехите си. — Устата й пак се отвори в прозявка.
— Маграт, направи чай.
Агнес понечи да каже нещо, но Маграт й махна да мълчи и остави бебето в ръцете й.
— Ей сега, Бабо — обеща и внимателно побутна Агнес да си седне. — Ще ида да попитам Игор къде държи чайника.
Могъщ Овес се качи на крепостната стена. Слънцето се издигаше и ветрец клатушкаше върховете на дърветата в юбервалдските гори. Няколко свраки кряскаха по клоните около замъка.
Баба бе опряла лакти на една бойница и рееше поглед над изтъняващата мъгла.
— Денят май ще бъде чудесен — щастливо предположи пасторът.
Колкото и да беше изумително, наистина се чувстваше щастлив. Имаше свежест във въздуха, а в бъдещето — безброй шансове. Спомняше си мига, когато замахна с брадвата… когато и двамата замахнаха. Сигурно имаше път…
— По-късно ще налети буря откъм Главината — подхвърли Баба.
Нещо блесна над тях. В светлината на новия ден крилете на феникса трудно се различаваха жълтеникаво потрепване във въздуха, а по средата мъничкият ястреб, който кръжеше над замъка.
— Защо някому би хрумнало да убие такова създание? — натъжи се Овес.
— О, някои хора са готови да убиват наред, туй им е забавно.
— Дали е истинска птица или е нещо, което съ-ществува в…
— Има я и толкоз — спря го Баба. — Стига си се лигавил с тия символи, че ще се покапеш по ризата.
— Както и да е, но се чувствам… благословен, че я видях.
— Тъй ли? Аз обикновено се чувствам тъй, щом зърна изгрева. И с тебе ще е същото на моите години. — Баба въздъхна и като че заговори на себе си. — Значи нивгаш не се е отдавала на злото, каквото ще да разправят хората. А с тоя човек не е лесно да се надлъгваш. Нивгаш не е ставала зла. И ти го чу, нали? Сам ми го рече. Никой не го задължаваше.
— Ъ-ъ… да.
— Хем трябва да е била по-стара от мене. Страхотна вещица беше Бабчето Алисън. С ум като бръснач. Да, де, имаше си дребни чудатости, ама с кого не е тъй?
— Поне аз не познавам такъв човек.
— Вярно. Прав си. — Баба се поизпъчи. — Ами добре тогаз.
— Ъ-ъ…
— Казвай.
Овес се взираше в подвижния мост и пътя.
— Долу един мъж по нощница, целият в кал, размахва меч. С него вървят хора от Ланкър и някакви… сини човечета…
— Вгледа се по-напрегнато. — Поне прилича на кал…
— Трябва да е кралят — позна Баба. — Като го слушам, Голямата Аги го е поила с нейните бъркочи. Той ще оправи бъркотията.
— Ъ-ъ… не е ли вече оправена?
— О, той е крал. Бездруго е дошъл, що да не я оправи? И кралете трябва да се занимават с нещо. Пък и щом е пийнал нещо сварено от Голямата Аги не вярвам да знае кой ден сме днеска. По-добре да слезем при тях.
— Задължен съм ви — промълви Овес, когато слязоха по стъпалата.
— Щото те преведох през планината ли?
— Защото светът е… друг. — Погледът му се плъзна към рехавата мъгла, гората и алените канари. — Където и да погледна, съзирам нещо свято.
За пръв път, откакто срещна Баба Вихронрав, той видя истинска усмивка на лицето й. Обикновено ъгълчетата на устните й се повдигаха, когато някой щеше да отнесе заслужена неприятност, но сега май й беше приятно от думите му.
— Добро начало — похвали го.
След като поправиха каретата на клана Сврак, тя пътуваше към Ланкър, карана от Джейсън Ог. Той съсредоточено заобикаляше неравните места по пътя. Натъртванията още го боляха. Освен това вътре беше кралското семейство, а в момента предпочиташе да е предан поданик.
Джейсън Ог беше толкова едър и могъщ, че не обичаше насилието, защото не му се налагаше да прибягва до това средство. Понякога го викаха в кръчмата да прекрати по-сериозните сбивания. Вдигаше и двамата участници в схватката и ги държеше раздалечени, докато не престанат да на-литат. Ако откажеха да се укротят, блъскаше главите им една в друга колкото се може по-приятелски.
Биткаджийската неукротимост не му правеше особено впечатление, но откакто във вчерашното сражение за Ланкърския замък му се наложи да държи Верънс над земята, за да го възпре от изтребване на врагове, съратници, мебели, стени и собствените си крака, отношението му към краля се промени коренно. Сражението всъщност беше от най-кратките. Наемниците изгаряха от желание да се предадат, особено след сполучливото хрумване на Шон. Най-трудно се оказа да държи Верънс далеч от тях, докато успеят да кажат, че се предават.