Джейсън беше потресен.
В каретата крал Верънс бе положил глава в скута на съпругата си и стенеше, а тя бършеше челото му с кърпа…
На почтително разстояние ги следваше каруцата с вещиците, от която се разнасяше хъркане.
В звуците, издавани от Баба Вихронрав насън, имаше първобитна мощ. Хъркането й не бе укртявано никога. Никой не го бе усмирявал с ритници, ръгане в ребрата или размахана възглавница. Бяха минали години в самотната спалня, за да усъвършенства тембъра си, несмущавана от бутане, ръчкане и редки опити за удушаване.
Тя се бе проснала върху сламата в каруцата и хъркаше с широко отворена уста.
— Направо ти се иска да погледнеш не е ли прерязала ритлите като с трион — отбеляза Леля Ог, която водеше коня. — Ама личи, че й се отразява добре.
— Аз малко се тревожа за господин Овес — сподели Агнес. — Само седи и се хили.
Свещеникът бе провесил крака отзад и зяпаше щастливо небето.
— Да не си е ударил главата?
— Не ми се вярва.
— Тогаз остави го на мира. Поне никого не е подпалил досега… О, ето един стар приятел…
От усърдие езикът на Игор се подаваше между устните му. Довършваше нова табела — „Защо не поситите нашту магъзинче за сувинири?“. Изправи се и кимна, когато каруцата го доближи.
— Штарият гошподар бил шпоходен от нови идеи, докато ши лежал мъртъв — реши да обясни. — Днеш шледобед започвам да штроя лунапарк, каквото ще да е това.
— Ами най-важни са люлките — подсказа му Леля.
Игор се ободри.
— О, въжета не ни липшват, а в примките шъм направо майштор.
— Не, това не е… — започна Агнес. Леля Ог побърза да се намеси.
— Е, зависи кой от какво ще се весели в лунапарка. Ще се видим пак, Игор. Не прави нищо, което аз не бих направила, макар че дълго ще трябва да умуваш какво не бих сторила аз.
— Много съжаляваме за Огризчо — увери го Агнес. — Дали да не ти намерим друго кутре…
— Благодаря шърдечно, но не ишкам. Няма друг като Огризчо.
Махаше им, докато се скриха зад завоя. Когато престана да се озърта, Агнес видя трите свраки. Бяха кацнали на клон над пътя.
— „Три — значи опело…“ Изсвистя хвърлен камък. Разнесе се възмутен крясък и се пръсна облак от перушина.
— „Две — значи радост“ — самодоволно я поправи Леля.
— Това е хитруване.
— Вещиците винаги хитруват — поучително изрече Леля Ог и се озърна към спящата отзад в каруцата. — Всеки го знае, ако е научил поне нещичко за вещиците.
Продължиха към Ланкър.
Пак бе валяло. Водата се просмука в палатката на Овес и в хармониума, при натискане на клавишите инструментът от време на време издаваше звук на настъпена жаба. А и песнопойките смущаващо миришеха на котки.
Примири се и пак се зае със задачата да разглоби походното легло, което му бе ожулило кокалчетата на юмруците и прещипало един пръст при сглобяването, но въпреки това изглеждаше, че е предназначено за човек с формата на банан.
Овес съзнаваше, че се опитва да не мисли. Общо взето, беше доволен от това. Откриваше колко е приятно да се занимаваш с простички задачи и да се вслушваш в собственото си дишане. Може би имаше път…
Навън нещо кухо се удари в нещо дървено, във вечерния въздух се разнесе шепот.
Надникна от палатката.
Хора запълваха крадешком поляната. Първите носеха дъски. Неколцина бутаха бурета. Овес зяпаше с увиснало чене, докато нагласяха грубоватите скамейки и насядаха по тях.
Забеляза, че някои от мъжете са с превързани носове.
После чу трополенето на колела и видя кралската каляска да излиза тромаво през портата. Тогава се опомни и се шмугна вътре, започна да вади трескаво влажни дрехи от торбата си в безнадеждно търсене на чиста риза. Шапката си остана ненамерена, по куртката му имаше недоизчеткана кал, но поне чиста риза…
Някой се опита да почука на подгизналото зебло и след половин секунда се намъкна в палатката.
— В приличен вид ли си? — попита Леля Ог, докато го оглеждаше от главата до петите. — Да знаеш, че всички сме се събрали отвън и чакаме. Изгубени овчици, плачещи да бъдат остригани, тъй да се каже.
Тонът й натякваше недвусмислено, че върши нещо, което лично тя не одобрява. Овес застана с лице към нея.
— Госпожо Ог, ясно ми е, че ме понасяте трудно…
— Хич не виждам що съм длъжна да те понасям — прекъсна го Леля. — Особено пък щом си се мъкнал по петите на Баба и през целия път през планината е трябвало да ти помага.
Отговорът просто напираше на езика на пастора, но той забеляза навреме многозначителните искрици в очите на вещицата.
— Ъ-ъ… да. Постъпих глупаво. Ъ-ъ… госпожо Ог, колко души са се събрали навън?