Капачето се отвори.
— Размърдай се, човече! Прегази го!
— Ако щете, ще отскоча да я взема — нервно пристъпяше тролът от единия си огромен крак на другия. — Ама ще я довлека чак утре, нали се сещате. Що не си представите, че е тука, пък аз ще се престоря, че я вдигам и всичко ще е наред, а?
— Направете го — съгласи се Игор. Пренебрегна напълно недоволното сумтене зад гърба си. Старият граф винаги се бе държал учтиво с троловете, макар че не би могъл да ги ухапе след това — ето това вече е истинска изисканост у един вампир…
— Само че първо трябва да ударя печата на нещо — обясни тролът и показа половин картоф и парцалче, напоено с боя.
— Защо?
— За да се знае, че сте минали покрай мене.
— Да, но нали и без това ще шме минали покрай ваш? — изтъкна Игор. — Тоешт… вшеки ще ше шети, че шме минали покрай ваш, щом шме приштигнали в штраната.
— Но печатът показва, че сте минали официално — напомни тролът.
— А какво ще штане, ако прошто продължим по пътя?
— Ъ-ъ… ами няма да вдигна бариерата.
Затънали в метафизическо затруднение, двамата се вторачиха в мястото, където виртуалната бариера преграждаше пътя.
В по-нормални обстоятелства Игор изобщо не би си губил времето с такава разправия. Но семейството сериозно му лазеше по нервите и той реагира типично за отегчен слуга изведнъж започна да проявява смайваща тъпотия. Наведе се и заговори на пътниците си през отвора.
— Гошподарю, гранична проверка. Трябва да дадем нещо за подпечатване.
Вътре отново си зашепнаха, после някой тикна грубо през отвора голямо бяло картонче с позлатени ръбове. Игор го подаде на трола.
— Да ти е жал да го цапаш — сподели тролът, неумело шляпна печата и върна картончето.
— Какво е това? — настръхна Игор.
— Моля?
— Какъв е този… глупав знак?
— Е, картофът беше малък и не побираше официалния печат, пък и аз не го знам какъв е. Като гледам, доста свястна патица издялах — весело се похвали тролът. — А сега… готови ли сте? Щото вдигам бариерата. Ето, вдигнах я. Вижте я как стърчи нагоре. Можете да минете, значи.
Каретата потегли и спря точно пред моста.
Със съзнание за изпълнен дълг тролът също се помъкна нататък и дочу един — според него — доста озадачаващ разговор. Впрочем за него всяка размяна на многосричкови думи беше обвита в тайна.
— Искам да ме слушате внимателно…
— Татко, вече сме го обсъждали.
— Колкото и да повтарям, не е излишно. Там долу е Ланкърската река. Течаща вода. И ние ще я прекосим. Не би било зле да се замислите над факта, че вашите прадеди, способни да пропъту-ват хиляди километри, въпреки всичко са вярвали упорито в невъзможността да прекрачат някакво си поточе. Необходимо ли е да посоча явното противоречие?
— Не, татко.
— Добре. Насадените предразсъдъци ще ни погубят, ако не внимаваме. Карай напред, Игор.
Тролът ги изпрати с поглед. След тях по моста сякаш нахлу студ.
Баба Вихронрав отново беше над земята и се порадва на чистия хладен въздух. Летеше високо над върховете на дърветата и за късмет на всички наоколо никой не можеше да види лицето й.
Подминаваше усамотени стопанства — някои с осветени прозорци, но повечето тъмни, защото обитателите им отдавна се бяха запътили към двореца.
Знаеше, че под всеки покрив е скрито цяло повествование. За нея нямаше нищо скрито в такива истории. Но онези долу никога нямаше да бъдат разказани — малки тайни, случили се в тесни стаички…
Истории за миговете, когато лековете не помагат и главознанието се оказва безсилно пред съзнанието, което е буря от болка, а тялото се е превърнало в свой враг. Когато хората са впримчени в плътта като в затвор. В такива мигове тя можеше да ги освободи. Нямаше защо да стига до отчаяни мерки като притисната в лицето възглавница или съзнателни грешки с лекарствата. Не ги изхвърляш от света, а пречиш на света да ги придърпа обратно. Просто се пресягаш и… им показваш пътя.
Никога нищо не се споменава. Понякога откриваш в лицата на близките им въпроса, който не би им и хрумнало да облекат в думи. Само ще смън-кат: „Можеш ли да направиш нещо за него?“, и вероятно има някакво скрито послание. Ако се престрашиш да ги попиташ направо, те ще изпаднат в потрес, че си приписала някакъв друг смисъл на въпроса им освен грижата за по-удобна възглавница на страдалеца.
Всяка акушерка в затънтена махала посред обляна в кръв нощ научава останалите малки тайни…
Които никога няма да бъдат споделени…
През целия си живот беше вещица. А това призвание те поставя на самия ръб, когато се изправяш пред избор. Ти решаваш, за да не ляга този товар върху другите, за да могат те дори да се престорят, че не е имало никакъв избор, нито малки тайни, че всичко просто се е случило. А ти не им искаш нищо в отплата.